— Да, ама ако купят патента, могат да го унищожат — каза Ърнест.

Очите на Причард бяха като цепки и през очилата му святкаха само зениците, а в ъглите на устата му се мъдреше усмивчица. За първи път, откак Камил слезе от автобуса от Сан Исидро, Причард я беше забравил.

— Вижте по-нататък — каза той. — Когато продадем и разпуснем компанията, ще плащаме данък само върху печалбата от основния продукт.

— Това е много хитро — оживено каза Ърнест. — Да, сър, много хитро. Изнудване, й то от много висока класа. Ами да, никой няма да може да ни бутне.

Усмивката от устата на Причард изчезна.

— Какво искате да кажете с „изнудване“? Ние ще продължим да го произвеждаме. Можем да поръчаме дори машини.

— Точно това имам пред вид — каза Ърнест. — Висока класа. Отвсякъде застраховано. Вие сте умен човек.

— Надявам се, не смятате, че е нечестно — каза Причард, — Аз съм в бизнеса от трийсет и пет години и съм стигнал до върха на моята компания. Гордея се с трудовата си биография.

— Аз не критикувам вас — каза Ърнест. — Дори смятам, че идеята ви е съвсем солидна. Напълно съм за, само…

— Само какво? — попита Причард.

— Малко съм зле с парите — каза Ърнест, — а ще ми трябват веднага. Впрочем карай, ще взема назаем.

— За какво ви трябват пари? Може би аз бих могъл да авансирам…

— Не — каза Ърнест, — ще си намеря сам.

— Нещо ново ли измислихте? — попита Причард.

— Да — съобщи Ърнест. — Трябва да пратя изобретението си в бюрото за патентите по пощенски гълъб.

— Нали не се съмнявате, че…

— Изобщо не се съмнявам — успокои го Ърнест. — Ни най-малко не се съмнявам. Но ще бъда по- щастлив, ако този плик пристигне във Вашингтон самичък.

Причард се облегна в седалката и се усмихна. Пътят се виеше и въртеше, а между два големи склона се провираше проходът към другата долина.

— Всичко ще се нареди, синко. Смятам, че ще направим бизнес. Във всеки случай не бих искал да мислите, че гледам да се възползувам. Биографията ми ще го потвърди.

— Не — каза Ърнест. — не мисля. — Тайно погледна Причард. — Просто имам няколко страшно страстни мадами в Лос Анджелос и не ми се ще да отида в техния апартамент и да забравя всичко. — Той видя желаната реакция.

— Аз ще бъда два дни в Холивуд — каза Причард. — Можем пак да поговорим малко за нашата сделка.

— Например в апартамента на тия дами, а?

— Е, да, един мъж има нужда да поразхлаби колана. Аз ще бъда в Бевърли Уилшър. Потърсете ме там.

— Непременно — каза Ърнест. — От коя раса предпочитате?

— Не ме разбирайте погрешно — каза Причард. — Аз обичам да поседя, да пийна уиски със сода, но съм човек с положение, нали така. Не бих искал да ме разберете неправилно.

— О, не — каза Ърнест. — Мога да ви взема тази русата отпред, ако желаете.

— Не ставайте глупав — каза Причард. Пъпката се беше преместил напред в автобуса. Под челюстта си усети парещ сърбеж й разбра, че се образува нова пъпка. Той седна на седалката на реда на Милдред, но от другата страна. Не искаше да пипа новата раничка, но нямаше власт над ръцете си. Дясната му ръка се вдигна и разчеса подутинката под брадичката. Беше ужасно болезнена, Щеше дяволски да го мъчи. Той отсега знаеше как ще изглежда. Искаше да я изстиска, да я начеше, да я изтръгне. Нервите му бяха на ръба. Наложи си да прибере ръка в джоба и я стисна с юмрук. Милдред гледаше празно през прозореца.

— Да можех да отида в Мексико — каза Пъпката. Милдред се обърна учудена. Очилата й отблеснаха светлината на стъклото и се зареяха сляпо срещу Пъпката. Пъпката преглътна.

— Никога не съм ходил там — едва каза той. — И аз — каза Милдред.

— Е, да, но сега отивате.

Тя кимна. Не искаше да гледа към него, защото не можеше да отдели очи от екземата му, а това го смущаваше.

— Може би скоро ще можете да отидете — с неудобство каза тя.

— Ще отида — каза Пъпката. — Ще отида навсякъде. Много обичам да пътувам. От всичко най обичам да пътувам. Така се трупа опит. — Тя пак кимна и си свали очилата, за да се бронира срещу него. Сега не го виждаше така ясно. — Мислех да стана мисионер като Спенсър Трейси и да отида в Китай и да ги излекувам от всичките им болести. Вие ходили ли сте в Китай?

— Не — каза Милдред. Беше очарована от помислите му.

Пъпката получаваше повечето си идеи от филмите, а останалите — от радиото.

— Има много бедни хора в Китай — продължи той. — Някои са толкова бедни, че направо умират от глад под прозореца ти, освен ако някой мисионер не мине и не им помогне. А като им помогнеш, просто те обикват и ха се вземе някой японец да направи скандал, ха веднага вадят нож и го наръгват. — Той многозначително кимна с глава. — Според мен не са по-лоши от вас и от мене. Спенсър Трейси просто минал оттам и ги излекувал, а те го обикнали и… Знаете ли в същност какво направи той? Намери собствената си душа. А там онова момиче, той не знаеше дали да се ожени за нея, защото била с минало. Естествено, оказа се, че тя няма вина, а после, че дори не е вярно, обаче оная старица я наклеветила. — Очите на Пъпката светнаха от съжаление и възторг. — Обаче Спенсър Трейси не повярва на тия лъжи, живееше в един палат с тайни входове и тунели и така. Е, накрая японците пак дойдоха. — А, да, гледала съм го този филм — каза Милдред. Автобусът пое на втора последното си изкачване. Беше се скрил в пролома на върха, после се подаде и зави остро наляво. И ето долу остана долината, смрачена от сивите облаци, а широката примка на Сан Исидро лъщеше като тъмна стомана под свъсената светлина. Хуан премести лоста на пета и автобусът се заспуска.

Реката Сан Исидро тече през долината Сан Хуан, върти и лъкатуши, додето лениво се влее в залива на Черната скала под Носа на Прилепите. Самата долина е дълга, но не много широка и тъй като не може да се разпростре надалеч, Сан Исидро гледа колкото може да си удължи пътя, извивайки от единия до другия край по ширина. Тук тя се врязва под една канара, блъсва се в планината и после се разстила в плитко пясъчно корито. През голяма част от годината изобщо няма вода и пясъчното дъно обрасва с ракитак, който спуска корени надълбоко към подпочвените води. Когато водата се дръпне, зайци, миещи мечки, лисичета и койоти си правят бърлоги из върбалака на речното корито. Реката извира в началото на долината, на североизток, но не тече в един поток, а в многобройни ручеи, така че на географска карта изворът изглежда като дърво с много тънки, безлисти вейки. Сухите и каменисти планини със своите вододели, клисури и каньони не носят вода на реката по цяла година, ала паднат ли дъждове в късна зима и напролет, скалистите склонове попиват съвсем малко и отхвърлят останалата вода на черни порои в бързеите, бълбукащи в пукнатините, бързеите се стичат и увличат в по-големи потоци, а потоците се сливат в северния край на долината. Така през късна пролет, когато хълмовете са попили колкото могат от дъждовната вода, при една силна буря Сан Исидро може да придойде и само за няколко часа лудо да залее всичко. Разпенената жълта вода разяжда бреговете и големи късове обработваема земя хлътват в реката. Трупове на крави и овце се премятат и влачат в жълтата стихия. Непостоянна и своенравна река е Сан Исидро: мъртва през част от годината — смъртоносна през другата.

В средата на долината, от Бунтарския ъгъл по права линия към Сан Хуан де ла Крус, реката прави голям завой, простирайки се от единия до другия край по плоската долина, като опира извивката си о планината на изток, и се изплъзва, за да прекоси полята и нивите. В стари времена пътят вървял все по кривината на