него. Тя представи Ши на Хадън по видеофона и ги остави да си поговорят. Великолепният английски на Ши се бе усъвършенствал от наскорошното му участие в процеса на предаване на британската колония Хонг Конг на Китайската народна република. Все още си говореха, когато „Матусал“ взе да залязва и се наложи да продължат чрез мрежата от комуникационни сателити на геосинхронна орбита. Явно си бяха допаднали. Скоро след това Хадън помоли активирането на Машината да се синхронизира така, че в този момент той да е отгоре. Каза, че държи Хокайдо да е в телескопа му, когато дойде моментът.

— Будистите вярват ли в Бог или не? — попита Ели на път за срещата им с игумена.

— Те изглежда смятат — отвърна сухо Виджи, — че техният Бог е толкова велик, че дори не му се налага да съществува.

Докато пътуваха из планинските околности, си поговориха за Уцуми, игумена на най-известния будистки манастир в Япония. Преди няколко години, по време на церемониите, отбелязващи петдесетгодишния юбилей от разрушаването на Хирошима, Уцуми бе произнесъл слово, което привлече вниманието на целия свят. Беше свързан с японските политически кръгове и служеше като един вид духовен съветник на управляващата политическа партия, но повечето от времето си прекарваше в монашеско уединение.

— Баща му също е бил игумен на будистки манастир — спомена Сухавати.

Ели повдигна вежди.

— Не ме гледай толкова изненадано. Бракът при тях е бил разрешен, както при руското православно духовенство. Нали така, Виджи?

— Това е било преди мене — отвърна той малко разсеяно.

Ресторантът се намираше сред бамбукова горичка и се наричаше Унгецу — Облачната луна. И наистина, в ранното вечерно небе луната беше обгърната от облаци. Японските им домакини бяха уредили в заведението да няма други посетители. Ели и спътниците й си свалиха обувките и пристъпвайки по чорапи, влязоха в малката гостна, която стърчеше сред бамбуковите стръкове.

Главата на игумена беше обръсната, облеклото му представляваше черно-сребриста роба. Поздрави ги на съвършен разговорен английски, а китайският му, както я увери Ши, беше съвсем сносен. Обстановката вдъхваше покой, разговорът им течеше леко. Всяко поредно меню представляваше малко произведение на изкуството, низ от ядливи бижута. Ели си даде сметка, че съвременната кухня се корени в японската кулинарна традиция. Ако човек трябваше да се храни със затворени очи, тя щеше да бъде доволна. Ако напротив, деликатесите се поднасяха само за да им се възхитиш, без да се докосват, също щеше да е доволна. Но да ги гледаш и да се храниш с тях беше райско блаженство. Ели седеше срещу игумена, до Луначарски. Другите разпитваха за вида — или поне за княжеството — на тази или онази хапка. Между сушито и ядките гинко разговорът се насочи към мисията.

— Но защо общуваме? — попита игуменът.

— За да обменяме информация — отвърна Луначарски, който бе посветил цялото си внимание на опърничавите пръчици.

— Но защо желаем да обменяме информация?

— Защото се храним с информация. Информацията е жизнено необходима за съществуването ни. Без информацията загиваме.

Луначарски се бе заканил на една ядка гинко, която се изплъзваше от пръчиците му всеки път, когато се опитваше да я поднесе към устата си. Той наведе глава, за да пресрещне пръчиците по средата на пътя им.

— Аз вярвам — продължи игуменът, — че общуваме от любов или съпричастие.

Той хвана с пръсти една от своите ядки гинко и я пъхна невъзмутимо в устата си.

— Значи вие смятате — попита Ели, — че Машината е инструмент за съпричастие? Смятате, че няма никакъв риск?

— Аз мога да общувам с едно цвете — продължи той, сякаш отговаряйки й. — Мога да беседвам с един камък. Не би трябвало да имате никакви трудности в общуването със същества — това ли е подходящата дума? — от някакъв друг свят.

— Напълно съм готов да приема, че камъкът общува с вас — каза Луначарски, докато сдъвкваше ядката гинко. Бе последвал примера на игумена. — Но ми е чудно как вие общувате с камъка. Как ще ни убедите, че можете да общувате с един камък? Светът е пълен със заблуди. Откъде сте сигурен, че не се заблуждавате?

— Ах, научният скептицизъм.

Игуменът се усмихна с усмивка, която се стори триумфална на Ели. Невинна, почти детинска.

— За да общуваш с един камък, трябва да станеш по-малко… ангажиран. Не трябва да мислиш много или да говориш. Когато казвам, че мога да общувам с един камък, нямам предвид думите. Християните казват: „В началото бе словото“. Но аз говоря за общуване, което е много по-ранно, много по- фундаментално от това.

— Само евангелието на свети Йоан споменава за това — намеси се Ели малко педантично, както й се стори, след като думите се изнизаха от устата й. — По-ранните евангелия не казват нищо такова. Това е просто притурка от по-ранната гръцка философия. Какво предсловесно общуване имахте предвид?

— Въпросът ви е съставен от думи. Искате да опиша с думи неща, което няма нищо общо с думите. Чакайте да помисля. Има една японска приказка, наречена „Сънят на мравките“. Действието се развива в царството на мравките. Приказката е дълга и сега няма да ви я разказвам. Но смисълът на цялата приказка е в това: за да разбереш езика на мравките, трябва да станеш мравка.

— Езикът на мравките е химически — каза Луначарски и изгледа хитро игумена. — Те оставят специфични молекулярни следи, за да опишат пътя, който са изминали, докато намерят храната. За да разбера езика на мравките, ми е необходим газов хроматограф или масов спектрометър. Не ми трябва да ставам мравка.

— Вероятно това е единственият ви познат начин да станете мравка — парира го игуменът, без да поглежда към никого. — Кажете ми, защо хората изучават знаците, оставени от мравките?

— Ами — обади се Ели — предполагам, че според ентомолога той иска да разбере мравките и тяхното общество. Учените изпитват удоволствие да разбират нещата.

— Това е просто друг начин да се каже, че обичат мравките.

Тя потръпна.

— Да, но тези, които субсидират ентомолозите, казват друго. Казват, че е, за да се контролира поведението на мравките, за да се накарат да напуснат къща, в която са нахлули, да речем, или за да се разбере биологията на почвата за земеделие. Това изследване може да осигури алтернатива на пестицидите. Предполагам, че и в това ще намерите някаква любов към мравките — подхвърли Ели замислено.

— Но тук е замесен и нашият собствен интерес — включи се Луначарски. — Пестицидите са отровни и за нас самите.

— Защо говорите за пестициди при такава вечеря? — прекъсна ги рязко Сухавати от другата страна на масата.

— Друг път ще сънуваме съня на мравките — промълви меко игуменът към Ели. Съвършената му, невъзмутима усмивка отново проблясна.

С помощта на дългите един метър кокили те се доближиха до малката си флотилия от автомобили, докато жените и обслужващият персонал се усмихваха и им се кланяха церемониално. Ели и Ши видяха как игуменът влезе в лимузината си с неколцина от японските им домакини.

— Попитах го, като може да говори с камъни, може ли да говори и с мъртвите — каза й Ши.

— И какво ти отговори?

— Каза, че мъртвите са лесни. Трудно му било с живите.