Сигурно бяха избрали Хокайдо заради суровостта, с която се славеше. Климатът тук изискваше необичайна дори за японските стандарти строителна техника, а островът освен това бе дом на айну, космати туземци, към които повечето японци все още изпитваха презрение. Зимата тук беше сурова като в Минесота или Уайоминг. Хокайдо създаваше известни транспортни затруднения, но бе отдалечен в случай на катастрофа, тъй като е физически отделен от останалите японски острови. Но съвсем не беше изолиран след построяването на петдесет и един километровия транспортен тунел, който го свърза с Хоншу: най-дългия тунел под морето в света.
Хокайдо изглеждаше достатъчно безопасен за изпитание на отделните компоненти на Машината. Но бе изразена загриженост за същинското сглобяване на Машината там. Както красноречиво показваха планините, които обграждаха комплекса, районът вреше от прясна вулканична дейност. Едно от възвишенията нарастваше с по метър дневно. Дори руснаците — остров Сахалин се намираше само на четиридесет и три километра разстояние, отвъд Соя или протока Ла Перуз — изказаха някои опасения по този повод. Но доколкото изобщо знаеха, ако Машината се взривеше при активиране, тя би могла да пръсне Земята, дори да я построят и на обратната страна на Луната. При оценката на рисковете, ключов фактор се оказа самото решение Машината да се построи — къде точно щеше да стане това, бе въпрос от второстепенно значение.
В началото на юли Машината отново започна да придобива очертания. В Америка проектът все още се раздираше от политически и сектантски противоречия. От друга страна съветската Машина се натъкваше на сериозни технически затруднения. Но тук, в много по-скромния комплекс от този в Уайоминг, щифтовете бяха монтирани и додекаедърът сглобен, без да се вдига много шум. Древните питагорейци, които първи открили додекаедъра, обявили самото му съществуване за тайна и наказанията за нейното разкриване били сурови. Така че може би беше уместно този додекаедър с размери на къща, на половин свят разстояние и 2600 години по-късно, да е известен едва на малцина.
Директорът на японския проект бе обявил няколкодневна почивка за всички. Най-близкият по-значим град беше Обихиро, разположен в една красива местност при сливането на реките Юбецу и Токачи. Някои отидоха да покарат ски по покритите със сняг склонове на планината Асахи. Други предпочетоха да се къпят във вировете на термалните извори с изкуствена скална стена, затопляни от отлагането на радиоактивни елементи от експлозията на свръхновата звезда преди милиарди години. Неколцина от персонала на проекта отидоха да погледат надбягванията в Бамба, на които едри товарни коне теглеха тежки, натоварени шейни върху успоредни коловози по орна земя. Но за да отпразнуват по-сериозно, петимата от екипажа отлетяха с хеликоптер до Сапоро, най-големия град на Хокайдо, отстоящ на по-малко от 200 километра разстояние.
За щастие пристигнаха тъкмо навреме за празника Танабата. Рискът за сигурността се смяташе за малък, тъй като за успеха на проекта Машината беше много по-съществена от тези петима души. Не бяха минавали през някаква специална тренировка, освен внимателното проучване на Посланието, на Машината и на няколкото миниатюризирани инструмента, които щяха да вземат със себе си. Ако светът е малко по- рационален, мислеше Ели, можеха лесно да бъдат заменени, въпреки че политическите усложнения при подбора на пет човешки същества, приемливи за всички страни-членки на Световния консорциум за Машината, щяха да бъдат значителни.
Ши и Виджи заявиха, че имали „недовършена работа“, която едва ли щеше да се довърши, освен над чашка саке. Така тя, Деви Сухавати и Абонеба Еда се оказаха в обкръжението на японските си домакини по малките улички на пешеходната зона Одори, крачещи под изящно изработени хартиени балони и фенери, изображения на листа, костенурки и великани, и красиви анимирани рисунки на млад мъж и девойка в средновековни костюми. На едно огромно платно от коприна, изпънато между две здания, бе нарисувана феерична паунска опашка.
Ели погледна крадешком към Еда, с неговата свободно падаща, бродирана с гайтани ленена роба и висока шапка, и към Сухавати с поредното й зашеметяващо копринено сари. Компанията й харесваше. Японската Машина междувременно бе преминала през предписаните изпитания и сред членовете на Консорциума цареше съгласие, че екипажът не само представлява населението на планетата, макар и в общи линии, но че включва истински индивидуалности, необременени от ограниченията на националната си кухня. Всеки от тях беше по своему бунтовник.
Еда, например. Ето го, велик физик, откривателят на така наречената „свръхунификация“ — елегантна теория, включваща специалните случаи във физиката, в диапазона от гравитацията до кварките. Беше постижение, съпоставимо с откритията на Исак Нютон и на Алберт Айнщайн, и Еда го сравняваха и с двамата. Бе роден мюсюлманин в Нигерия, не толкова необичаен факт сам по себе си, но бе издънка на неортодоксална ислямска фракция, наречена суфити. Суфитите, „Ахмадиях“, обясни й той след срещата с игумена Уцуми, са за исляма това, което са дзен за будизма. Ахмадиях проповядвал „джихад на перото, не на меча“.
Въпреки кроткия си, спокоен нрав, Еда се бе превърнал в яростен противник на по-конвенционалното мюсюлманско понятие за джихад, „свещена война“ и вместо него препоръчваше на по-горещите глави свободен обмен на идеи. С това той предизвикваше смут сред по-консервативните ислямски среди и няколко ислямски държави се противопоставиха на неговото участие в екипажа на Машината. При това съвсем не бяха сами. Един чернокож нобелов лауреат — за когото между другото се твърдеше, че е най-умната личност на планетата — идваше твърде много за онези, които прикриваха расизма си, отстъпвайки пред новите социални повеи. Когато Еда посети преди четири години затворения лидер на ИРА, това предизвика гордостта на чернокожите американци и той се превърна в пример за подражание на младежите. Еда предизвикваше най-лошото у расистите и най-доброто у всички останали.
— Времето, необходимо да се занимаваш с физика, е лукс — говореше той на Ели. — Има толкова много хора, които могат да направят същото, стига да им бъде дадена възможност. Но ако ти се налага да обикаляш по улиците за храна, няма да ти остава достатъчна време за физика. Моят дълг е да подобря условията на живот за младите учени в страната ми.
Докато бавно се превръщаше в национален герой на Нигерия, той все по-често открито се изказваше против корупцията, против незаслуженото раздаване на титли, за необходимостта от честност в науката, както и във всички житейски сфери, за това колко велика би могла да стане Нигерия. Подчертаваше, че населението й е колкото САЩ в двадесетте години. Страната е богата на ресурси, а многобройните й култури са нейната сила. Ако Нигерия успее да преодолее проблемите си, твърдеше той, тя би могла да се превърне в маяк за останалия свят. Търсейки изолация във всички други неща, по тези проблеми той се изказваше открито. Мнозина нигерийски мъже и жени — мюсюлмани, християни и анимисти — приемаха възгледите му съвсем насериозно.
От всички черти в характера на Еда вероятно най-забележителна беше скромността му. Рядко споделяше мнението си. Отговорите му на най-преките въпроси бяха лаконични. Само в трудовете му — или в откритите му изказвания, след като човек го опознаеше добре — можеше да се усети дълбочината на ума
