да се случи, мястото ви в историята е сигурно. Вие сте герои на нашата планета. Говорете от името на всички нас. Бъдете мъдри. И… се върнете.“

Няколко часа по-късно, за пръв път, те влязоха в Машината — един по един, през малък люк. Вътре светнаха съвсем приглушени светлини. Дори след като Машината бе окончателно сглобена и преминала през всички предписани изпитания, имаше опасения да не би Петимата да влязат преждевременно. Част от персонала на проекта се бояха, че само като седнат в креслата, Машината ще се задейства, въпреки че бензелите са неподвижни. Но ето ги, вече седяха, а сега засега не ставаше нищо необичайно. За пръв път тя се облегна, малко предпазливо, в меката пластмасова тапицерия. Искаше й се да е кретон. Кретоновата тапицерия щеше да стои чудесно на тези кресла. Но дори това щеше да бъде форма на национално изтъкване. Пластмасата изглеждаше по-модерно, по-научно, по-сериозно.

Знаейки навика на Виджи да пуши безразборно, бяха решили на борда на Машината да не се внасят никакви цигари. Луначарски бе изредил порой ругатни на десет езика. Сега той влезе след останалите, довършвайки последната си цигара „Лъки Страйк“. Изхриптя съвсем леко, преди да седне до нея. В описанието, извлечено от Посланието, липсваха предпазни колани, затова и в Машината нямаше такива. Част от персонала твърдеше, че е пълна глупост да не се поставят.

Машината отива за някъде, мислеше си тя. Беше средство за пренасяне, вход към някъде другаде… или някога, в друго време. Товарен влак, който трака и вие в нощта. Ако се качиш на него, ще те откара далеч от малкото провинциално градче на твоето ученическо детство, към големите кристални градове. Беше откритие, изход, край на самотата. Всяко логистично забавяне в конструирането, всеки спор над вярното тълкуване на някой нищожен елемент в инструкциите я беше хвърлял в отчаяние. Не търсеше слава… не преди всичко, не кой знае колко чакаше свободата.

Беше маниакално пристрастена към чудесата. Представяше си, че е дивак от планинско племе, изправил се с увиснала челюст пред истинската Порта на Ищар в древния Вавилон; че е Дороти, която вижда за пръв път сводовете на Изумрудения град Оз; че е хлапе от мрачния Бруклин, прокраднало се в Коридора на нациите на Световния панаир от 1939 година, и Трилонът и Перисферата я мамят в далечината. Беше Покахонтас, плаваща нагоре през устието на Темза, и Лондон се разгръща пред нея от хоризонт до хоризонт.

Сърцето й пееше от възторг. Предстоеше й да открие, сигурна бе в това, какво още е възможно, какво може да е постигнато от други същества, велики същества, които, най-вероятно, вече са пътували между сред звездите, още когато нейните далечни предци са подскачали от клон на клон сред сумрачния слънчев зрак под балдахина на девствения лес.

Дръмлин, както и мнозина други, които бе познавала през всичките тези години, я бе наричал непоправима романтичка. И тя отново се улови, че се чуди защо толкова много хора смятат романтиката за досаден недостатък. Собственият й романтизъм бе движещата сила в живота й и извор на толкова радости. Защитница и изповядваща култ към романтиката, сега Ели тръгваше, за да се срещне с Вълшебника.

По радиото до слуха им стигна рапортът за предстартовата обстановка. Не се забелязваха явни неизправности, доколкото такива можеха да се засекат от контролната апаратура, инсталирана извън Машината. Очакваха изпразването на пространството между трите бензела. Необичайно ефективна система изпомпваше въздуха и създаваше най-високата степен на вакуум, постиган някога на Земята. Ели провери грижливо дали миниатюрната видеокамера е добре закрепена и погали палмовия лист. От външната страна на додекаедъра грейнаха ярки прожектори. Две от сферичните раковини вече се въртяха до критичната, според Посланието, точка. В очите на външните наблюдатели те вече представляваха шеметен вихър. Третият бензел щеше да стартира след минута. Около тях се натрупваше огромен електрически заряд. Когато и трите сферични обвивки наберяха определена скорост, всяка в своята взаимно перпендикулярна ос на въртене, тогава Машината щеше да се активира. Поне така твърдеше Посланието.

По лицето на Ши, така й се стори, бе изписана сурова решителност. Луначарски беше отпуснат и спокоен. Очите на Сухавати бяха широко отворени. Еда излъчваше само напрегнато внимание. Деви улови погледа й и се усмихна.

Жалко, че си нямаше дете. Това бе последната й мисъл в мига, в който стените замигаха и станаха прозрачни, и сякаш Земята под тях се разтвори, за да ги погълне.