С просълзени очи, тя понечи да накъса писмото и плика му, но напипа вътре твърдо парче хартия, частична холограма, направена от стара двуизмерна снимка с екстраполираща компютърна техника. Човек получаваше бегла, но задоволителна възможност да види отделните ръбове и ъгли. Беше снимка, която никога досега не беше виждала. Майка й като млада жена, много симпатична, се усмихваше на снимката. Ръката й, небрежно облегната на рамото на бащата на Ели, оставил си еднодневна брада. Двамата сякаш излъчваха щастие. Обля я мъка, вина и гняв към Стотън. И със смътно чувство на самосъжаление Ели осъзна горчивата истина, че никога повече няма да види хората от снимката.

Майка й лежеше неподвижно в леглото. Лицето й беше странно безизразно, не показваше нито радост, нито съжаление, просто… някакво очакване. От време на време само клепачите й примигваха. Не беше ясно дали чува или разбира думите на Ели. Ели внезапно си помисли за комуникационна техника. Мисълта й потече неудържимо: едно примигване за „да“, две примигвания за „не“. Или да се закачи един енцефалограф с катодна лъчева тръба, която майка й да вижда и да я научат да модулира своите бета- вълни. Но това все пак беше майка й, а не Алфа от съзвездието Лира и тук имаше нужда не от дешифриращ алгоритъм, а от чувства.

Тя хвана ръката на майка си и й говори с часове. Говореше за мама и татко, за детските си години. Спомни си гласно как щъпукаше сред изпръхналите прострени чаршафи, как я подхвърляха към небето. Поговори за Джон Стотън. Извини се за куп неща. Поплака.

Косата на майка й беше разчорлена, Ели намери четка и я среса. Разгледа покритото й с бръчки лице и позна себе си. Очите на майка й, дълбоки и влажни, се взираха неподвижно, примигваха от време на време, сякаш отдалече.

— Знам откъде идвам, мамо — промълви й Ели.

Едва доловимо майка й поклати глава, сякаш от съжаление за всичките тези години, през които бе живяла отделена от дъщеря си. Ели леко стисна китката й и й се стори, че тя се отзова.

Казаха й, че животът на майка й не е в опасност. Ако настъпи промяна в състоянието й, веднага ще й се обадят в кабинета й в Уайоминг. След няколко дни ще могат да я върнат от болницата в санаториума, където, увериха я, обслужването е напълно подходящо.

Стотън изглеждаше сломен, но с дълбочина на чувството към майка й, каквото Ели не беше предполагала. Обеща му, че ще се обажда често.

В аскетично обзаведеното мраморно фоайе бе изложена, може би случайно, истинска статуя — не холограма — на голо женско тяло в стила на Праксител. Качиха се в асансьор „Отис-Хитачи“, в който вторият език се оказа английски, а не брайлов. След това я преведоха през просторна зала, в която тълпа сътрудници обсъждаше качествата на нова текстообработваща система. Поредната дума се набираше на „Хирагана“, японската фонетична азбука с петдесет и една букви, а на екрана се появяваше съответният йероглиф на китайската писмена система „Канджи“. Броят на тези йероглифи или писмени знаци беше стотици хиляди, складирани в компютърната памет, въпреки че за прочитането на един вестник обикновено бе достатъчно да се знаят три-четири хиляди. Тъй като с една и съща изговорена дума се изразяваха много идеограми, понякога с твърде различно значение, на екрана се отпечатваха всички възможни версии на „Канджи“, по степен на вероятност. Системата за превод имаше контекстуални подпрограми, за да се изберат най-подходящите кандидат-знаци, според преценката на компютъра за вероятния смисъл на произнесеното и набраното. Рядко грешеше. За един език, в който доскоро не беше съществувала пишеща машина, това представляваше истинска революция в комуникациите, несъбуждаща особен възторг сред традиционалистите.

В конферентната зала им предложиха ниски кресла — явно отстъпление пред западния вкус — около ниска лакирана маса, след което им наляха чай. В полезрението на Ели, зад широкия прозорец, се виждаше центърът на Токио. Вестникът, в чиито офиси бяха поканени, се казваше „Асахи Шимбун“ (Новини на Изгряващото слънце) — и тя с любопитство забеляза сред политическите репортери и една жена, рядкост за стандартите на американските и руските медии. Япония в последно време се намираше в процес на национална преоценка за ролята на жената в обществото. Традиционно мъжките привилегии една по една отстъпваха в тихата и ежедневна, едва ли не улична война. Вчера президентът на фирмата „Наноелектроникс“ й се беше оплакал, че в Токио вече не можело да се намери „момиче“, което да знае как се връзва оби на кимоно. Както при мъжките вратовръзки с готов възел и закопчалка, пазарът беше залят с готови подобия на традиционния пояс. Японките напоследък си намираха по-добри занимания от това да губят по половин час в увиване и завързване на кордели. Репортерката бе облечена в строг делови костюм, полата стигаше до прасците й.

Заради сигурността на базата в Хокайдо, където се намираше Машината, не се допускаха журналисти. Вместо това, когато членовете на екипажа или ръководители на проекта идваха на главния остров Хоншу, организираха кръг от интервюта за японските и чуждите медии. Както винаги, въпросите й бяха известни. Репортерите по целия свят се интересуваха от едни и същи неща около Машината, като изключим някои местни особености. Доволна ли е от това, че след американските и съветските „разочарования“, Машината се строи в Япония? Чувства ли се изолирана на северния остров Хокайдо? Тревожи ли я фактът, че машинните компоненти, използвани в Хокайдо, са били подлагани на изпитания, надхвърлящи стриктните указания в Посланието?

Преди 1945 година този квартал на града е бил собственост на Имперската флота и наистина съседната сграда беше Военноморската обсерватория. Двата й сребристи купола засводяваха телескопи, които все още служеха за измерване на точното време и календара. Те блестяха под лъчите на обедното слънце.

Защо Машината включва додекаедър и тези три сферични раковини, наречени „бензели“? Да, репортерите разбираха, че не знае. Но все пак, какво мисли? Тя търпеливо обясни, че по такъв предмет би било глупаво да има мнение, при липсата на доказателства. Те настояха и Ели ги помоли да проявят търпимост към колебанията й. Ако наистина съществува опасност, защо не изпратят роботи вместо хора, както бе препоръчал един изтъкнат японски специалист по изкуствения интелект? Дали ще вземе със себе си някакви лични вещи? Семейни снимки? Микрокомпютър? Или швейцарско джобно ножче?

Ели забеляза два силуета, които се появиха на люка на покрива на съседната обсерватория. Лицата им бяха прикрити с визьори. Бяха облечени в синьо-сивкави ватирани брони от средновековна Япония. Понесли дървени тояги, по-високи от тях самите, двамата се поклониха един на друг и в следващия половин час се нападаха и парираха ударите си. Започна да отговаря на репортерите малко разсеяно: вниманието й бе приковано в спектакъла, разиграващ се пред очите й. Изглежда никой друг не забеляза. Тоягите май бяха доста тежки, защото церемониалната битка протичаше много бавно, сякаш бяха някакви воини, излезли от океанските дълбини.

Познавала ли е доктор Луначарски и доктор Сухавати много години преди да се получи Посланието? Какво й е мнението за доктор Еда? А за Ши? Какво мисли за тях, за научните им постижения? Дали ще се разбират добре помежду си? Тя наистина изпитваше възхита от това, че е станала член на такъв отбран екип.

Какво смята за качеството на японските компоненти? Би ли споделила впечатленията си от аудиенцията, която петимата бяха имали с император Акихито? Дали техните беседи с шинтуистки и будистки лидери е част от общото усилие на проекта „Машина“ да се обхванат възгледите на световните религиозни водачи