глутница хиени се нахвърлят срещу мен с оголени зъби, предстои беда. Не са ми нужни няколкото кубически сантиметра адреналин, за да ми помогнат да схвана ситуацията. Дори смятам, че може да се окажа полезен с генетичния си принос за следващото поколение. При това не ми е нужен тестостерон в кръвта, за да го постигна. Вие допускате ли, че едно извънземно същество, далеч по-напреднало от нае, ще се обременява с емоции? Знам, че има хора, които ме смятат за прекалено хладен, прекалено резервиран. Но ако наистина искате да разберете извънземните, ще изпратите мен. Аз съм по-сходен с тях от всеки друг, с когото разполагате.

— Какъв избор! — възкликна президентът. — Тя е атеист, а той пък вече си въобразява, че е от Вега. Защо трябва непременно да изпращаме учени? Защо не изпратим някой… нормален? Въпросът беше само риторичен — добави тя бързо. — Знам защо трябва да изпратим учени. Посланието се отнася до науката и е написано на езика на науката. Науката е това, което знаем, че можем да обменяме със съществата от Вега. Да, тези основания са разумни, Кен. Зная ги наизуст.

— Тя не е атеист. Тя е агностик. Умът й е широко отворен. Не е в плен на някаква догма. Интелигентна е, упорита е и е отдадена на професията си. Обхватът на познанията й е широк. Д-р Ароуей просто е най- подходящата за нас личност при тези обстоятелства.

— Кен, доволна съм от всеотдайността, с която се мъчиш да обхванеш всички сложни страни на проекта. Но тук имаме много поводи за опасения. Не мисли, че не знам колко души трябваше горчиво да преглъщат възраженията си. Поне половината от тези, с които съм говорила, смятаха, че изобщо не е наша работа да се захващаме със строителството на това нещо. Но след като няма връщане назад, трябва да изпратим абсолютно сигурен човек. Ароуей може да е всичко това, което твърдиш, че е, но тя не е сигурна. Усещам, че ще има голяма жега откъм Хълма, от страна на тия, за които Земята е центъра, от собствения ми Национален комитет, от църквите. Предполагам, че е впечатлила Палмър Джос на онази среща в Калифорния, но успя да разгневи Джо Ранкин. Той ми се обади вчера и ми каза: „Госпожо президент — не можа да скрие отвращението си, като произнасяше «госпожо». — Госпожо президент — вика, — тази Машина отива право при Господа или при Дявола. Който и да е, по-добре изпратете някой верен на Бога християнин“. Опита се да използва връзките си с Палмър Джос, за да ме притисне, за Бога. Но не мисля, че напира да отиде сам. Дръмлин ще бъде много по-приемлив за такива като Ранкин, отколкото Ароуей.

Разбирам, че Дръмлин е студен като риба. Но той е благонадежден, патриотичен, стабилен. Научната му репутация е безупречна. Не, трябва да бъде Дръмлин. Най-доброто, което мога да предложа, е да я оставим в резерв.

— Мога ли да й го кажа?

— Не можем да го съобщим на Ароуей преди Дръмлин, нали? Ще я уведомя веднага, след като вземем окончателно решение и сме уведомили Дръмлин… О, я се усмихни, Кен. Нима не искаш тя да си остане на Земята?

Бяха минали шест часа, когато Ели приключи с доклада си пред „Екип Тигър“ на Държавния департамент, който сдържаше действията на американските парламентьори в Париж. Дер Хеер й беше обещал да й се обади веднага, щом приключи заседанието на комисията по подбора на екипажа. Той държеше да чуе от него дали е избрана, а не от някой друг. Не се бе държала особено почтително с изпитващите я и по тази причина можеше да загуби пред останалите дванадесетина кандидати. Знаеше го. Въпреки това се надяваше, че все още има шансове.

В хотела я очакваше съобщение — не върху розовия формуляр „Докато ви нямаше“, попълнен от дежурния оператор, а запечатано в плик, без марка, ръчно донесено писмо. Гласеше: „Ще се срещнем в Националния музей за наука и технология, довечера в 20:00. Палмър Джос“.

Никакво „Здравейте“, никакъв дневен ред и никакво „искрено ваш“. Това му се вика „човек на вярата“. Бе адресирано до хотелската стая и липсваше адрес на приносителя. Сигурно беше наминал този следобед, знаейки, както предполагаше, от самия държавен секретар, че Ели е в града и е очаквал да я намери. Денят беше изтощителен и тя се притесни, че ще й се наложи да похаби още време, вместо да продължи да сглобява съдържанието на Посланието. Въпреки че изпитваше известна неохота, взе си душ, преоблече се, купи си плик с кашу и след четиридесет и пет минути се озова в таксито.

До затварянето оставаше около час и музеят беше полупразен. Във всеки ъгъл на просторното преддверие бе изложена някаква огромна, мрачна машинария. Тук човек можеше да види гордостта на обущарската, тесктилната и каменовъглената промишлености на XIX в. Парно калиопе40 свиреше лека пиеса — първоначално написана за духов инструмент, както прецени Ели — на група туристи от западна Африка. Джос не се мяркаше никъде. Тя потисна импулса си да се завърти и да си отиде.

Ако трябва да се срещнеш с Палмър Джос в този музей, размисли Ели, а единственото нещо, за което си разговаряла с него, е религията и Посланието, къде би го срещнала? Беше като проблема с избора на честота в програмата SETI: още не си получил послание от напреднала цивилизация, а трябва да решиш на коя честота тези същества — за които не знаеш буквално нищо, дори дали съществуват — са решили да излъчват. Това трябва да включва някакво знание, достъпно и за теб, и за тях. Ти и те със сигурност знаете кой е най-разпространеният атом във вселената и единствената радиочестота, на която този атом поглъща и излъчва енергия.

Според тази логика в ранните издирвания на SETI беше включена вълната на неутралния атом на въглерода, с честота 1420 мегахерца. Кой може да е еквивалентът в този случай? Телефонът на Алегзандър Греъм Бел? Телеграфът? На Маркони… ама разбира се.

— В този музей имате ли махало на Фуко? — попита тя пазача.

Звукът на токчетата й отекна по мраморния под, когато се приближи към ротондата. Джос се бе облегнал на парапета, загледан в мозаичните плочки, които изобразяваха четирите основни посоки. Имаше малки изправени маркери за часовете, някои още стоящи, други вече съборени от топуза на махалото през изминалите часове. Около седем часа някой беше спрял люшкането му и сега то стоеше неподвижно. Двамата бяха съвсем сами. Той бе чул приближаването й преди минута, но все още не бе казал нищо.

— Да не би да сте решил, че една молитва може да спре едно махало? — усмихна се Ели.

— Това би било злоупотреба с вярата — отвърна той.

— Не разбирам защо. Така бихте привлекли много хора към вярата си. За Бог би трябвало да е прекалено лесно, а ако си спомням добре, вие си говорите с Него доста често… Не е ли така? Наистина ли искате да проверите моята вяра във физиката на хармоничните осцилатори? Добре.

Част от съзнанието й изпита удивление, че Джос е готов да я подложи на такава проверка, но беше решена да мине през нея. Остави ръчната си чанта да се плъзне от рамото й и събу обувките си. Той елегантно прескочи през месинговото перило и й подаде ръка. Почти с пързаляне се спуснаха по облицования с мозайка склон и застанаха до махалото. Топузът беше с матовочерно покритие и Ели се зачуди дали е направено от стомана или олово.

— Ще трябва да ми помогнете — каза му тя.

Обгърна лесно ръцете си около топуза и двамата го издърпаха, така че да застане под голям ъгъл от вертикалната си ос, опрян в лицето й. Джос я наблюдаваше отблизо. Не я попита дали е сигурна, не я предупреди да внимава да не се подхлъзне напред, не й обърна внимание, че може да придаде хоризонтален компонент на скоростта на топуза, щом го пусне. Зад нея имаше около метър или метър и половина равен под, преди да започне да се издига стръмно нагоре и да се превърне в отвесна обиколна стена. Стига да внимава и да не изпадне в паника, работата беше опечена, прецени Ели.

Тя го пусна. Топузът се засили в обратна посока.

Периодът на едно просто махало, припомни си малко замаяно, е 2? по L върху g, където L е дължината на махалото, а g е ускорението, предизвикано от гравитацията. Поради триенето в околния въздух, махалото никога не може да се люшне повече от първоначалната си позиция. Трябва само да не залитам напред.

Някъде при отсрещния парапет топузът на махалото забави скоростта си за миг и спря в мъртва точка. Обръщайки траекторията на полета, си, то се засили по-бързо, отколкото очакваше. Започнала се приближава все по-застрашително към лицето и и размерите му сякаш тревожно нарастваха. Беше огромно и така летеше към нея, че сякаш щеше да я премаже. Тя ахна.