— Сериозно ли обмисляте възможността да се даде на Хадън да построи Машината?

— Не зависи само от мен, както знаеш. Този договор, който коват в Париж, ни дава някъде около една четвърт. За руснаците една четвърт, на китайците и японците заедно още една, и последната четвърт, грубо казано, за останалата част от света. Много държави искат да построят Машината или поне част от нея. Всички мислят за престижа, за новите производства, за новите знания. Стига някой да не се опита да ни изпревари, дотук всичко ми се струва приемливо. Възможно е Хадън да получи дял. Какъв е проблемът? Смяташ, че не е достатъчно технически компетентен ли?

— Разбира се, че е. Просто…

— Ако нямаш нищо друго, Кен, ще се видим във вторник. Стига вирусът да ми позволи.

Когато дер Хеер затвори вратата и пристъпи в гостната, последва взрив от президентска кихавица. Офицерът с извънредни пълномощия за Деня, седнал вдървено на едно канапе, се стресна. Куфарчето в краката му беше тъпкано с кодове за обявяване началото на ядрена война. Дер Хеер го успокои, като му махна неколкократно с разперени пръсти. Офицерът му отвърна с извинителна усмивка.

— Значи това е Вега. И за това ли беше цялата тази врява? — попита президентът с известно разочарование.

Времето, отпуснато на пресата за снимки беше приключило и очите й почти привикнаха към мрака, след пороя от фотографски светкавици и телевизионни прожектори. Снимките с президента, вперила стоманен поглед в окуляра на телескопа на Военноморската обсерватория, разбира се, бяха имитация. Тя не беше в състояние да види каквото и да е през телескопа, преди фотографите да напуснат и отново да настъпи мрак.

— Защо мърда?

— Това е от въздушната турбулентност, госпожо президент — обясни дер Хеер. — Преминават топли въздушни мехури и изкривяват образа.

— Сякаш гледам Си през масата на закуска, когато между нас е тостерът. Спомням си, че съм виждала понякога как част от лицето му се размазва — промълви тя с обич, извисявайки леко тон, така че президентският съпруг, който разговаряше наблизо с коменданта на обсерваторията, да може да я чуе.

— М-да, напоследък на масата на закуска тостерът го няма — отвърна й той нежно.

Преди пенсионирането си Симор Ласкър беше високопоставен функционер в Международния профсъюз на производителите на дамско облекло. Беше се запознал с жена си преди десетилетия, когато тя представляваше нюйоркска компания за момичешки дрехи и двамата се бяха влюбили по време на един продължителен трудов спор. Предвид сегашната необичайност в общественото положение на двамата, явната здравина на личните им отношения правеше впечатление.

— Мога да мина и без тостера, но закуските със Си ми липсват. — Тя кимна към него и отново се върна към монокуляра. — Прилича на синя амеба, цялата е… размазана.

След трудното заседание за подбора на екипажа, президентът бе настроена лековато. Обичайната й студенина се беше изпарила.

— А ако я нямаше турбулентността, Кен? Тогава какво щях да видя?

— Тогава щеше да бъде като с космически телескоп над земната атмосфера. Щяхте да виждате неподвижна, немигаща точка светлина.

— Само звездата ли? Само Вега? И никакви планети, никакви пръстени, никакви лазерни бойни станции?

— Не, госпожо президент. Всичко това би било прекалено малко и смътно, за да се види дори с много голям телескоп.

— Е, надявам се поне, че учените ви знаят какво правят — прошепна тя. — Само колко сили посветихме за нещо, което дори не можем да видим.

Дер Хеер малко се смути.

— Но видяхме трийсет и една хиляди страници текст — картини, думи, плюс един огромен буквар.

— Да го прочетеш не е като да го видиш. Прекалено е… умозрително. Само не ми казвай, че учените от целия свят получават едни и същи данни. Знам. И не ми обяснявай колко ясни и недвусмислени са чертежите на Машината. И това знам. И че ако се забавим, някой друг със сигурност ще построи Машината. Всичко това го знам. Но все още ми е напрегнато.

Двамата повървяха по алеите на Военноморската обсерватория към резиденцията на вицепрезидента. В последните няколко седмици в Париж с огромни усилия беше постигнато принципно споразумение за състава на екипажа. Съединените щати и Съветският съюз настояваха за квота от по двама членове; виж, в подобни случаи двете държави се държаха като верни съюзници. Но се оказа трудно аргументът за ролята им на велики сили да удържи при толкова много държави, участнички в Световния консорциум за Посланието. В тези дни за Съединените щати и Съветския съюз, дори по въпроси, по които се бяха споразумели взаимно, се оказа много трудно да се наложат над останалите страни в света, както ставаше по-рано.

Начинанието беше широко огласено като дело на целия човешки род. Наименованието „Световен консорциум за Посланието“ щеше да се промени в „Световен консорциум за Машината“. Държави, разполагащи с малки части от Посланието, се опитваха да използват този факт като входен билет за техен представител в екипажа. Китайците спокойно изтъкнаха, че в средата на следващото столетие тяхната нация щеше да наброява милиард и половина души, като много от новородените щяха да бъдат единствени деца в семейството, поради китайския опит в контролираното от държавата ограничаване на раждаемостта. Тези деца, след като отраснеха, щяха да бъдат по-интелигентни, изтъкваха те, и в по-малка степен емоционално лабилни от децата в други нации, с по-малко стриктни ограничения в големината на семействата. Тъй като по този начин китайците щяха да играят по-съществена роля в световните дела след половин век, според тях те заслужаваха поне едно място от петте кресла в Машината. Този аргумент междувременно се обсъждаше много внимателно от държавни дейци в другите страни, които нямаха никакво отношение към Посланието или Машината.

Европа и Япония се примириха с неучастието си в екипажа, за сметка на по-съществена отговорност в изработването на компоненти за Машината, което те смятаха, че би им донесло големи икономически облаги. В края на краищата се резервираха места за Съединените щати, Съветския съюз, Китай и Индия, а последното място остана нерешено. Това стана повод за дълги многостранни преговори, в които се отчитаха големината на населението, икономическата, промишлена и военна мощ, сегашните политически съюзи и дори донякъде историята на човешкия вид.

За петото място изявиха претенции Бразилия и Индонезия, основавайки се на големината на населението си и географския баланс; Швеция предложи включването на техен представител с умиротворителни функции, в случай че възникнат политически спорове; Египет, Ирак, Пакистан и Саудитска Арабия изтъкваха необходимостта от религиозно равенство. Други предлагаха поне това пето място да бъде решено по лични заслуги, а не по национални и расови предпочитания. Засега решението оставаше в архива, като по-късен коз.

В четирите избрани нации учени, политически водачи и други се потяха над трудната задача да изберат своите кандидати. В Съединените щати се разгърна широк обществен дебат. В социологични анкети и допитвания с различна степен на ентусиазъм за тази почетна роля се удостояваха религиозни водачи, спортни звезди, астронавти, носители на Почетния медал на Конгреса, учени, киноактьори, бивша съпруга на президент, водещи на телевизионни предавания и новинарски емисии, конгресмени, милионери с политически амбиции, ръководители на големи фондации, университетски ректори и сегашната мис Америка.

По стара традиция, дори след като резиденцията на вицепрезидента беше преместена на територията на Военноморската обсерватория, обслужващите дома бяха младши офицери от Филипините на редовна служба във Военноморските сили на САЩ. Облечени в елегантни сини блейзъри с бродиран надпис: „Вицепрезидент на Съединените щати“, в момента те сервираха кафе. Повечето участници в целодневното заседание по избора на екипажа не бяха поканени на това неофициално събиране.

На Симор Ласкър се беше паднала уникалната орис да бъде първият „Първи джентълмен“ на Америка. Той носеше бремето си — шаржовете в периодичните издания, мазните шегички, двусмислените