джуджета. Засега това беше най-голямата туристическа атракция в зоната на Нюйоркския метрополитен и с най-големи приходи. Беше добре известно как Хадън бе успял да убеди първенците за Вавилон, Ню Йорк, и как бе лобирал за „смекчаването“ на местните и щатски закони за проституцията. Портата на Ищар се намираше само на половин час път от центъра на Манхатън. Ели бе настояла да вземат този влак, въпреки възраженията на охраната й, и бе установила, че близо една трета от посетителите бяха жени. По линията не се виждаха графити, опасността да те оберат беше малка, но се долавяше много по-подмолен бял шум, в сравнение с обичайните транспортни средства из Ню Йорк.

Въпреки че Хадън беше член на Националната техническа академия, той не бе участвал в нито една научна среща, доколкото Ели знаеше, и тя не го бе виждала никога досега. Външният му вид беше станал добре известен на милиони американци преди години, в резултат на кампанията на Съвета на рекламодателите срещу него: „Антиамериканецът“ — пишеше неизменно под неласкателния портрет на Хадън. Все пак Ели стреснато отстъпи назад, когато унеса й до матовата стъклена стена бе прекъснат от дребна, дебела, кимаща й персона.

— Ох. Извинете. Така и не разбрах защо толкова много плаша хората.

Гласът му се оказа изненадващо мелодичен. Сякаш й говореше в петтонов лад. Не беше сметнал за необходимо да се представя и отново кимна към вратата, която бе оставил притворена. Трудно беше да се повярва, че ще я сполети някаква насилствена проява на страст при тези обстоятелства и тя безмълвно пристъпи в съседното помещение.

Той я доведе до старателно подреден на масата макет на друг древен град, с не толкова претенциозен вид, колкото Вавилон.

— Помпей — поясни той. — Ключът тук е стадиона. След ограниченията в бокса, в Америка не остана спорт със здравословно проливане на кръв. Много важно. Пролятата кръв изцежда отровата от националната кръвоносна система. Всичко е планирано, разрешенията са получени и сега — ето ти това.

— Какво е „това“?

— Не на гладиаторските игри. Току-що получих отговор от Сакраменто. Законодателството на Калифорния забранявало гладиаторските игри. Прекалено жестоко, казват. Иначе при всяко разрешаване на нов небостъргач знаят, че някой и друг строител ще загине. Знаят го профсъюзите, знаят го самите строители и всичко това — само за да се осигурят офиси на петролни компании или за адвокатите на Бевърли Хилс. Разбира се, ще има жертви. Но ние наблягаме повече на тризъбеца и мрежата, отколкото на късия меч. Тези законодатели не знаят къде са приоритетите.

Той я изгледа с поглед на сова и й предложи питие, но Ели отново отказа.

— Значи вие искате да ми поговорите за Машината, а аз също искам да ви поговоря за Машината. Първо вие. Интересува ви къде е букварът ли?

— Търсим помощта на няколко ключови фигури, които може да са прозрели нещо. Решихме, че при изобретателността, с която сте толкова известен — и особено след като вашият чип за контекстно разпознаване помогна веднага да се открие, че е започнало повтаряне, бихте могъл да се поставите на мястото на веганците и да помислите, къде вие бихте поставил буквара. Знаем, че сте твърде зает и съжалявам, ако…

— О, не. Всичко е наред. Аз наистина съм зает. Опитвам се да уредя нещата си, тъй като възнамерявам да осъществя голяма промяна в живота си…

— За Хилядолетието?

Тя се опита да си го представи как раздава „С. Р. Хадън и съдружие“, брокерската си къща на Уолстрийт, Дженетик Енджиниъринг Инкорпорейтид, Хадън Кибернетикс и Вавилон на бедните.

— Не точно. Не. Смешно е да си го помислиш. Приятно ми е, че ме попитахте за това. Разгледах диаграмите. — Той махна с ръка към осемте тома, пръснати безредно на работната му маса. — Вътре има великолепни неща, но не мисля, че букварът се крие там. Не и в диаграмите. Не знам защо мислите, че букварът трябва да се намира вътре в Посланието. Може да са го оставили на Марс или Плутон, или в кометния облак Оорт и ние да го открием едва след няколко века. Сега-засега знаем, че съществува тази чудесна Машина със схеми за нейното конструиране и трийсет хиляди страници обяснителен текст. Но не знаем дали ще съумеем да построим това нещо, дори да успеем да го разчетем. Затова изчакваме няколко века, подобряваме своята технология, знаейки, че рано или късно трябва да сме готови да я построим. Непритежаването на буквара ни обвързва със следващите поколения. На човешките същества е изпратена задача, чието решаване изисква труда на няколко поколения. Аз лично не смятам, че това е толкова лошо. Може да се окаже твърде здравословно. Може би грешите, като търсите буквар. Може би е по-добре да не го намерите.

— Не, аз искам да намеря буквара сега. Не знаем дали ще ни чакат вечно. Ако те прекъснат линията, защото никой не отговаря, ще бъде по-лошо, отколкото ако изобщо не се бяха обаждали.

— Е, може би имате основание. Все едно, аз обмислих какви ли не варианти. Ще ви предложа две тривиални възможности и след това една нетривиална. Първо тривиалните.

Букварът се съдържа вътре в Посланието, но в съвсем друга скорост на данните. Представете си, че вътре се крие друго съобщение, със скорост един бит информация в час — бихте ли могли да го засечете?

— Абсолютно. Все едно, редовно проверяваме дългосрочна вълна на приемане. Но освен това, при скорост един бит на час се получава — да пресметна — едва десет по двайсет хиляди бита, преди Посланието да зацикли.

— Значи това има смисъл, само ако букварът е много по-лесен от Посланието. Вие смятате, че не е. Аз смятам, че не е. Сега, какво ще кажете за много по-висока скорост на битовете? Какво бихте казала, ако под всеки бит от вашето машинно Послание се крият милиони битове информация за буквара?

— Невъзможно. Това би довело до чудовищна лентова ширина. Щяхме да го забележим веднага.

— Добре, представете си, че имате от време на време купища от компресирани данни. Нещо като микрофилм. Някакви малки точици микрофилм, разположени на повтарящи се участъци от Посланието. Аз лично си представям една малка кутийка, която казва на обичайния ви език: „Аз съм букварът“. И след нея идва точицата. А в тази точица се съдържат сто милиона бита, много бързи. Проверете дали няма кутийки.

— Повярвайте ми, щяхме да ги забележим.

— Окей, а какво ще кажете за фазова модулация. Използваме я в радарната и космическата телеметрия и тя изобщо не се смесва със спектъра. Включвахте ли фазов корелатор?

— Не. Това е полезна идея. Ще я проверя.

— А сега, нетривиалната ми идея е следната: ако Машината изобщо се построи, ако нашите хора седнат в нея, някой ще натисне копче и тогава тези петима ще отидат някъде. Все едно къде. Значи възниква интересният въпрос, дали тези петима ще се върнат. Може би не. На мен ми харесва идеята, че цялата тази Машина е изобретена от някакви крадци на тела на Вега. Нали се сещате, техните студенти по медицина, антрополози или каквито са там. Трябват им няколко човешки тела. Да се идва чак до Земята е голямо главоболие — трябва ти разрешение, виза от транзитните власти — абе, неприятностите просто не си струват. Но с малко усилие можеш да пратиш едно Послание и след това земните буболечки сами ще се погрижат да ти изпратят пет тела.

Все едно че събираш пощенски марки. Като дете го правех. Пращаш писмо до някого в друга страна и в повечето случаи ти отговарят. Няма значение какво ти пишат, теб те интересува само марката върху плика. Та ето какво си представям: на Вега живеят няколко събирачи на марки. Когато им хрумне, разпращат писма и телата пристигат при тях от целия космос. Искате ли да ви покажа колекцията си?

Той й се усмихна, след което продължи:

— Добре. И какво общо има това с откриването на буквара? Нищо. Идеята за буквара е уместна само в случай, че не съм прав. Ако моето предположение е невярно, ако петимата се връщат на Земята, тогава ще ни бъде от голяма полза, да сме изобретили космическия полет. Колкото и да са умни веганците, ще им бъде много трудно да приземят обратно Машината. Прекалено много неща ще са в движение. Бог знае каква е двигателната им система. Ако я приземят от космоса на няколко метра под земята, край. А какво са няколко метра в сравнение с двайсет и шест светлинни години? Прекалено е рисковано. Когато Машината се върне, тя ще кацне — или каквото там ще направи — в космоса, някъде близо до Земята, но не върху нея, нито