знае? До Варшава. Или Москва. Може би дори до Париж. Разбира се, някои се изкушават да отидат. Винаги ще се намерят хора, които ще са съблазнени от подобна покана, или които мислят, че това е единственият начин да се измъкнат от нашето забутано селце.

И какво мислиш ще се случи, когато пристигнем там? Мислиш ли, че Великият херцог ще ни покани на тържествена вечеря? Дали президентът на Академията ще ни зададе интересни въпроси за ежедневието в нашата западнала паланка? Допускаш ли, че Руският православен патриарх ще си направи труда да побеседва учено с нас на тема сравнителна религия?

Не, Ароуей. Ние ще зяпаме глупаво и ще се мотаем като селски дръвници сред големия град, а те дискретно ще се подсмихват зад нас в шепите си. Ще ни показват на любопитните. Колкото по-изостанали сме ние, толкова по-добре ще се чувстват те, толкова по-уверени ще са в себе си.

Това е квота. На всеки няколко месеца петима от нас отиват да прекарат уикенда на Вега. Да съжалим провинциалистите и да им дадем да разберат кои са по-добри от тях.

Главният компютър КРЕЙ 21 в „Аргус“ беше инструктиран да съпоставя ежедневната жътва на данни от Вега с по-ранните записи от Трето ниво на палимпсеста. Всъщност дълга и неразбираема последователност от нули и единици се сравняваше автоматично с друга, по-ранна подобна последователност. Това представляваше част от масивната статистическа вътрешна съпоставка на различните откъси от все още недешифрирания текст. Съществуваха едни и същи кратки низове от нули и единици — наричани с надежда от аналитиците „думи“, — които многократно се повтаряха. Много последователности се появяваха само по веднъж на хиляди страници текст. Статистическият подход към дешифрирането на съобщение беше познат на Ели още от прогимназията. Но скритите зад рутинния анализ подпрограми, осигурени от специалистите от Националната агенция за сигурност — едва след личното указание на президента и придружени с команди да се самоунищожават в случай, че някой се опита да ги разгледа отблизо, — бяха направо гениални.

Какви ли изумителни способности на човешката изобретателност, мислеше си Ели, бяха посветени на изкуството да се четат чужди писма. Глобалната конфронтация между Съединените щати и Съветския съюз — напоследък, разбира се, малко поотслабнала — все още изяждаше световния ресурс. Не ставаше въпрос само за финансовите ресурси, посветени на военните кръгове във всички държави. Сумата беше почти два трилиона долара годишно и сама по себе си главозамайващо висока, при положение, че съществуваха толкова много неотложни човешки потребности. Още по-лошо беше това, че на военните цели бе посветено огромно интелектуално усилие.

Беше изчислено, че почти половината от учените на планетата работеха за едно или друго от близо двестата по-големи военни ведомства по света. И това съвсем не беше утайката от докторските програми по физика и математика. Някои от колегите й се успокояваха с тази мисъл, когато възникнеше досадният проблем какво да кажат на някой доскорошен кандидат за докторат, привлечен да работи, да речем, в някоя от оръжейните лаборатории. „Ако имаше капка талант, щяха да му предложат поне асистентско място в Станфорд“, беше казал веднъж Дръмлин при подобен повод. Не, към военното приложение на естествените науки и математиката се привличаха хора с определена умствена нагласа и характер — хора, които си падаха, например, по големи експлозии; такива, на които липсваше вкус към личното съревнование и които, за да си отмъстят за преживяна обида в училище жадуваха за военна власт; или неуморими в решаването на пъзели, които жадуваха да дешифрират и най-сложното чуждо съобщение. Понякога подтикът им имаше политическа основа, предизвикан от международни спорове, имиграционна политика, преживени от войната ужаси, полицейска бруталност или от националната пропаганда на една или друга държава отпреди десетилетия. Мнозина подобни учени, Ели знаеше това, наистина притежаваха големи способности, колкото и да изпитваше резерви към техните мотиви. Опитваше се да си представи какво би могло да допринесе това огромно количество талант, ако се посветеше на добруването на човешкия вид и на планетата.

Тя се зарови в изследванията, натрупали се по време на отсъствието й. Все още нямаше никакъв напредък в дешифрирането на Посланието, въпреки че статистическият анализ бе изпълнил куп хартия с височина един метър. Това беше твърде обезкуражаващо.

Искаше й се в „Аргус“ да има някоя особено близка приятелка, с която да сподели болката и яда си от поведението на Кен. Но такава нямаше, а Ели не беше склонна да използва телефона за подобна цел. Наистина прекара един уикенд с колежката си Беки Еленбоген в Остин, но Беки, чиито обичайни коментари за мъже обикновено бяха сурови и пълни с жлъч, този път се отнесе с учудващо умерен критицизъм.

— Той е научният съветник на президента, а това е най-удивителното откритие в историята на човечеството. Не бъди толкова груба към него — настоя Беки. — Ще се обади.

Беки беше една от онези, които намираха Кен за „чаровен“ (беше се запознала веднъж с него по време на откриването на Националната неутринна обсерватория) и освен това изглежда бе склонна да се примирява с чуждата власт. Ако дер Хеер се бе отнесъл с Ели по този унизителен начин, докато беше само някакъв си забутан професор по микробиология, Беки сигурно щеше да го маринова и опече на шиш.

След като се върна от Париж, дер Хеер се осмели да приложи обичайната тактика, извинявайки се с огромната си заетост. Бил претоварен, каза й той, затрупан с толкова много отговорности, в това число трудни и непознати дотогава политически проблеми. Положението му на ръководител на американската делегация и на съпредседател на пленарните заседания можело да се сметне за не особено ефективно, ако връзката му с Ели станела публично достояние. Киц бил безмилостен. Кен прекарал толкова нощи само с по някой и друг час сън. Ели прецени, че обясненията му са прекалено многословни. Но реши все пак да не прекъсва връзката си.

Когато се случи, първият човек, който го забеляза, този път в самия край на нощната смяна, отново беше Уили. Впоследствие Уили беше склонен да припише откритието по-скоро на новите чипове „Хадън“ за контекстно разпознаване, отколкото на свръхпроводящия компютър и на програмите на Националната агенция за сигурност. Така или иначе, Вега се намираше ниско на небосклона, час преди настъпването на зората, когато компютърът включи алармената система. Обезпокоен, Уили остави четивото си — новия учебник по Бърза трансхормационна спектроскопия на Фурие — и забеляза следния текст, изписан на екрана:

Докато наблюдаваше, 41619 стана 41620 и след това 41621. Цифрите след тирето нарастваха бързо. И броят на страниците, и корелационният коефициент, измерващ степента на вероятност корелацията да не е случайна, растяха пред смаяния му поглед. Извъртяха се още две страници, преди да вдигне слушалката и да се обади на Ели по пряката линия в апартамента й.

Беше заспала дълбоко и в първия миг се почувства зашеметена. Но бързо включи нощната лампа и даде