указания да съберат старшия персонал на „Аргус“. Каза им, че сама ще намери дер Хеер, който се намирал някъде из комплекса. Не беше трудно. Разтърси го за рамото.

— Кен, ставай. Обадиха ми се, че ни повтарят.

— Какво?

— Посланието зацикля. Поне така казва Уили. Отивам там. Защо не почакаш десетина минути, за да се престорим, че си бил в хотела за гости?

Вече беше при вратата, когато той й извика:

— Как може да зацикли? Та ние още не сме получили буквара!

По екраните бързо тичаха успоредни ивици от нули и единици, съпоставка в реално време на данните, които току-що се получаваха и получените в „Аргус“ отпреди година. Програмата щеше да засече всяка разлика. Досега такава нямаше. Това ги увери, че нямаше грешка в първоначалния запис, че няма явни грешки в приемането, и ако някой малък гъст междузвезден облак между Вега и Земята бе изял по някоя нула или единица, подобни случаи бяха твърде редки. „Аргус“ междувременно влезе в комуникация в реално време с десетки други телескопи, част от Световния консорциум за Посланието и новината за рециклирането се препредаваше към наблюдаващите обсерватории в западна посока, към Калифорния, Хаваите и „Маршал Неделин“, плаващ в Тихия океан, после към Сидни. Ако откритието беше направено, когато Вега се намираше над някой от останалите телескопи в мрежата, „Аргус“ също щеше да бъде уведомен незабавно.

Липсата на буквар предизвикваше болезнено разочарование, но това не бе единствената изненада. Номерата на страниците на Посланието бяха прескочили рязко от 40 000 на 10 000, откъдето назад липсваше повторение. Очевидно в „Аргус“ бяха открили предаването почти в мига, в който то бе достигнало до Земята. Сигналът беше изключително силен и можеше да се засече дори от малки многопосочни телескопи. Но това, че предаването бе стигнало до Земята, тъкмо когато „Аргус“ се бе насочил към Вега, представляваше изненадващо съвпадение. Освен това, какво означаваше фактът, че текстът започва едва от страница 10 000? Да не би да липсваха 10 000 страници? Дали навикът на провинциалната Земя страниците на една книга да започват с 1 не беше старомоден? Да не би тези номера да не бяха номера на страници, а нещо друго? Или — и това тревожеше Ели най-много — съществуваше някаква фундаментална и неочаквана разлика между човешките представи за нещата и начинът на мислене на извънземните? Ако бе така, това щеше да доведе до мъчителни усложнения за способността на Консорциума да разбере Посланието, със или без буквар.

Посланието се повтаряше точно, липсващите звена се попълваха, а никой така и не можеше да разбере и дума от него. Не беше допустимо една високо развита цивилизация, толкова педантична във всяко друго отношение, да пропусне да предвиди необходимостта от буквар. Най-малкото Олимпийската програма и вътрешният план на Машината създаваха впечатлението, че то е предназначено специално за хората. Едва ли биха си създали толкова грижи да замислят и излъчат Посланието, без да осигурят някакво средство за хората да го разчетат. Следователно, самите хора бяха пропуснали нещо. Скоро се възприе мнението, че някъде се съдържа четвърти слой на палимпсеста. Но къде?

Диаграмите бяха публикувани в осемтомен „настолен“ комплект и скоро препечатани по целия свят. По цялата планета най-различни хора се опитваха да разгадаят изображенията. Додекаедърът и квазибиологичните форми бяха особено примамливи. От страна на многобройната читателска публика постъпваха умни предложения, внимателно пресявани от екипа на „Аргус“. Срещаха се и какви ли не налудничави интерпретации, главно в седмичните издания. Развиваха се цели нови индустрии — безспорно непредвиждани от авторите на Посланието — използващи Посланието, за да измъкват парите на публиката. Учреден бе Древният мистичен орден на Додекаедъра. Машината бе обявена за НЛО. Машината беше „Колелото на Иезекиил“. Някакъв ангел разкрил значението на Посланието и диаграмите на един бразилски бизнесмен, който разпространи — първоначално на собствени разноски — своята интерпретация по целия свят. При толкова много загадъчни диаграми, които трябваше да намерят своето тълкувание, бе неизбежно много религии да разпознаят елементи от своята иконография в Посланието от звездите. Основното сечение на Машината наподобяваше малко на хризантема, което хвърли японците в луд възторг. Ако сред всички диаграми имаше и човешко лице, месианската треска щеше да лумне като пожар.

Междувременно, изненадващо количество хора бяха сложили край на земните си дела, подготвяйки се за Пришествието. Световното промишлено производство започна да запада. Мнозина бяха раздали цялото си имущество на бедните, но след като краят на света започна да се отлага, се принудиха да потърсят помощта на благотворителните организации или на държавата. Тъй като подобни дарения съставляваха по- голямата част от фондовете на благотворителните институции, някои от тези филантропи в края на краищата прибягнаха до помощта на собствените си дарения. Всевъзможни делегации обсаждаха правителствени лица да ги убеждават да се избърза с Пришествието, за да се сложи край, например, на схистосомиазиса или на световния глад. Други, по-умерени, споделяха мнението си, че ако в началото на пътя идва десетилетие на истинска световна лудост, то някъде по-нататък това сигурно ще доведе до значителни монетарни или национални предимства.

Някои твърдяха, че не съществува буквар, че цялото упражнение е било предназначено да научи хората на кротост или просто да ни побърка. Вестниците публикуваха редакционни статии как изобщо не сме толкова умни, колкото се мислим и пълни с презрение към учените, които, след като бяха получили толкова голяма поддръжка от правителствата, ни проваляха, тъкмо когато сме в такава нужда. Или че хората просто са се оказали по-тъпи, отколкото веганците са предполагали. Че може би съществува някакъв възлов принцип, който е напълно ясен на всички други цивилизации, с които е установен контакт по подобен начин, нещо, което никой в историята на галактиката досега не е пропускал. Шепа коментатори споделяха тази перспектива за космическото ни унижение с нескрит ентусиазъм. Тя просто доказваше всичко, което тези песимисти от край време бяха говорили по адрес на хората. След известно колебание, Ели реши, че има нужда от помощ.

Влязоха потайно през Портата на Енлил с придружителите, изпратени от Собственика. Общата система за сигурност беше ненатрапваща се, въпреки — или може би заради — допълнителната защита.

Макар слънцето отляво все още да светеше, мръсните улици бяха осветени от мангали, светилници и тук-там по някой примигващ факел. Две амфори в човешки ръст фланкираха входа към склада за продажба на зехтин. Рекламата бе изписана с клинообразно писмо. На фасадата на съседната обществена сграда се виждаше величествен барелеф на лъв, убит при царуването на Асурбанипал. Когато се приближиха до Храма на Асур, тълпата се размърда и нейният ескорт й отвори широка пътека. Сега към нея се откри гледка към Зикурата, надолу по осветената с факли широка улица. Гледката беше по-секваща дъха, отколкото онова, което бе виждала на картини. Отнякъде се разнесе войнствен сигнал, изсвирен на непознат духов инструмент. По камъните край нея изчаткаха нозете на трима мъже и един кон, колесничарят бе с фригийска гугла. Като в някакъв средновековен поучителен разказ от книгата за Сътворението, върхът на Зикурата бе обвит от ниски, мрачни облаци. Напуснаха Пътя на Ищар и се озоваха в Зикурата през една странична уличка. В частния асансьор придружителят й натисна копчето за последния етаж. „Четиридесети“ — пишеше на него. Никакви числа. Просто дума. А след това, за да не остане и сянка на съмнение, стъкленият панел просветна: „Боговете“.

Господин Хадън скоро щял да дойде при нея. Би ли желала да пийне нещо, докато го чака? Отчитайки репутацията на това място, Ели отказа. Под нея се простираше Вавилон — величествен, както разправяха, в своята реконструкция, на друго място, след хиляди години. През часовете на деня, в който бе отворен за обикновени посетители, пред Портата на Ищар се изсипваха препълнени автобуси от музеи, много малко училища и туристически агенции, гостите навличаха подходящо облекло и се впускаха в своя път назад във времето. Хадън мъдро даряваше всичките си приходи от дневната клиентела на благотворителни организации в Ню Йорк Сити и Лонг Айлънд. Дневните туристически разходки тук бяха изключително популярни, отчасти защото това представляваше възможност мястото да се разгледа от онези, които не биха и мечтали да посетят Вавилон нощем. Е, сигурно биха мечтали.

По тъмно Вавилон се наричаше „парк за забавления на възрастни“. Беше изграден с такъв замах, мащаб и въображение, че караше подобни увеселителни места като Ренербан в Хамбург, например, да приличат на