— Не те разбирам, Алън. Мислех, че мигнодвигът просто ни откарва донякъде със скорост над тази на светлината. Нали така действа?

— Нищо подобно — възрази Алън. — Айнщайн все още е прав — не можеш да надминеш скоростта на светлината. Пък и едва ли би искал да се размотаваш из вселената със скорост, която е дори малка част от нея — праснеш ли се и в най-миниатюрната прашинка, ще си осигуриш една хубава дупка в корпуса. Бърз начин за самоубийство и нищо повече.

Ед премигна и избърса чело.

— Уф! Страшно ме объркваш.

— Добре, слушайте. — Алън се поизправи. — Питахте ме как работи мигнодвигът. Ще ви кажа, че е съвсем просто — взима предмет от една вселена, например „Модесто“, и го откарва в друга. Грешката е, че го наричаме „двигател“. Това не е двигател, защото ускорението не е фактор — единственият фактор е местонахождението в мултивселената.

— Алън — обадих се. — Пак дрънкаш глупости.

— Прощавайте. — Той за миг се замисли. — Момчета, как сте с математиката?

— Нямам особено ясни спомени — признах.

Ед Макгуайър кимна, за да ме подкрепи.

— Хм. — Алън отново се замисли. — Добре де. Ще опитам с по-простички думи. Само не се обиждайте.

— Обещаваме — рече Ед.

— Хубаво. Първо — вселената, в която се намираме в този момент, е една от безкраен брой възможни вселени, чието съществуване е позволено в квантовата физика. Така например всеки път, когато посочим мястото на някой електрон, нашата вселена се определя съобразно неговото местонахождение, което в друга вселена ще е съвсем различно. Следвате ли мисълта ми?

— Не особено — рече Ед.

— Ах, вие, антиучени! Добре, доверете ми се, че е така. Изводът е, че съществуват множество вселени. Или мултивселена. Мигнодвигът прави точно това — отваря врата към друга вселена.

— И как го прави? — попитах.

— Нямаш необходимите математически познания, за да ти го обясня — отвърна Алън.

— Прилича ми на магия — рекох.

— Да, съгласно представите ти. Магия, основаваща се на физика.

— Нищо не схващам — рече Ед. — Излиза, че обикаляме из различни вселени и те всичките са досущ като нашата. А в научната фантастика „паралелните вселени“ обикновено са много различни. Тъкмо така разбираш, че си се озовал в някоя от тях.

— Това е наистина интересен отговор на същия въпрос — съгласи се Алън. — Да приемем за даденост, че преместването на предмет от една вселена в друга е малко вероятно събитие.

— Да приемем — съгласих се.

— От гледна точка на физиката, то е допустимо, тъй като на съвсем ниско равнище вселената се определя от законите на квантовата физика, позволяващи да се случи почти всичко. Но в интерес на запазване на равновесието всяка вселена се старае да задържа малко вероятните събития на максимално ниско равнище, особено когато става въпрос за обекти с размери, надвишаващи тези на атомите.

— Как може вселената да се „старае“? — попита Ед.

— Липсват ти математични познания — отвърна Алън.

— Това вече го чухме. — Ед завъртя очи към тавана.

— Но вселената наистина се старае да прави едни неща и да не прави други. Старае се да поддържа равномерен процес на ентропия. Старае се да запазва скоростта на светлината като константа. Можеш да промениш тези неща до известна степен, но те винаги действат. Същото е и тук. В нашия случай преместването на предмет от една вселена в друга е толкова малко вероятно, че по правило вселената, в която го преместваме, по всичко друго е досущ като нашата — нека го наречем закон за запазване на малко вероятното.

— Но как ще обясниш нашето преместване от едно място на друго? — попитах. — Как се озоваваме от една точка в нашата вселена на съвсем друго място в друга вселена?

— Помисли сам. Прехвърлянето на цял кораб в друга вселена е малко вероятно събитие. От гледна точка на вселената къде ще се появи той в тази друга вселена е почти без значение. Ето защо названието „двигател“ е погрешно. Ние не пътуваме никъде. Просто пристигаме.

— Но какво става с вселената, която току-що си напуснал? — попита Ед.

— Друга версия на „Модесто“ от друга вселена се появява в тази, с наши алтернативни версии на борда — отвърна Алън. — Вероятно. Има изключително малък шанс това да не се случи и затова по правило става точно така.

— Ще се върнем ли някога пак там? — попитах.

— Къде там? — отвърна с въпрос Алън.

— Във вселената, от която сме тръгнали.

— Не. — Алън поклати глава. — Теоретически това е възможно, но вероятността е почти нищожна. При всяка възможна промяна непрестанно възникват нови вселени и тези, в които попадаме, обикновено се раждат частица от секундата, преди ние да скочим в тях. Една от причините да можем да се озовем в тях е тъкмо близостта им до нашата предишна вселена. Колкото по-дълго си отделен от някоя конкретна вселена, толкова по-голяма е вероятността тя да претърпи промени и по-малък шансът да се завърнеш в нея. Дори връщането във вселената, от която току-що си дошъл, е малко вероятно събитие. А да посетим тази, която напуснахме преди близо година, когато за първи път скочихме от Земята към Феникс, е изключено.

— Много ме натъжи — подметна Ед. — Бях привързан към моята вселена.

— А какво ще кажеш за следното, Ед? — засмя се Алън. — Ти дори не идваш от същата вселена, от която идваме с Джон, тъй като не беше с нас, когато направихме първия си скок. Още повече, даже хората, които бяха на този първи скок, не са сега в същата вселена с нас, тъй като оттогава са скачали с различни кораби — всяка версия на наши стари приятели, която срещаме, ще бъде тяхна алтернативна версия. Разбира се, те ще изглеждат и ще се държат по същия начин, защото с изключение на някой разместен електрон са си съвсем същите. Но вселените, от които произхождаме ние и те, са различни.

— Значи двамата с теб сме единственото, което е останало от нашата вселена — заключих.

— Ако въобще онази вселена още съществува. За останалото си прав.

— Не зная какво да мисля — рекох.

— Гледай да не се тревожиш излишно — посъветва ме Алън. — В ежедневието цялото това скачане из вселените няма особено значение. Защото във функционален аспект не съществуват никакви видими разлики.

— Защо тогава въобще са ни нужни космическите кораби? — попита Ед.

— Съвсем очевидно, за да стигнеш там, закъдето си тръгнал в твоята нова вселена.

— Не, не. — Ед завъртя глава. — Искам да кажа, щом можеш да се местиш от една вселена в друга, защо не го правиш от планетата, а трябва да излиташ в космоса? Със сигурност щеше да е по- безопасно.

— Вселената предпочита скоковете да се правят от големи гравитационни източници, като планети и звезди — обясни Алън. — Особено когато скачаме в друга вселена. Можем да се появяваме в близост до гравитационни източници, което е една от причините да пристигаме в новите вселени в близост до мястото, закъдето сме се отправили, но напускането на старата е много по-лесно на разстояние от подобен източник и затова летим известно време преди скок. Има експоненциална връзка, която бих могъл да ви покажа, но…

— Да, знам, не ни достигат математични познания — прекъсна го Ед.

Алън понечи да каже нещо, но нашите МозКом се включиха едновременно. „Модесто“ току-що бе получил съобщение за Коралското клане. И в която и вселена да се намирахме, вестта бе ужасяваща.