със склонност при втората личност към убийства и насилие. Същият вирус не предизвиквал дори главоболие при ковандусите и те побързали да заемат опразнената планета. Шейсет и три години по-късно колонистите най-после разработили ваксина срещу вируса и поискали да си върнат планетата. За съжаление ковандусите, подобно на своите двойници хората, не били склонни да правят щедри подаръци. Ето къде се появяваме и ние — в битката за Кова Банда.
Пропуснах само да кажа, че най-високият ковандус едва ли надвишава три сантиметра.
Ковандусите, разбира се, не бяха толкова глупави, че да изпратят микроскопичните си армии срещу хората, които на ръст бяха шейсет до седемдесет пъти по-големи от тях. Първо ни нападнаха със самолети, далекобойни гаубици, танкове и други военни машини, които можеха да предизвикат известни поражения — и го направиха, защото не е никак лесно да свалиш двайсетсантиметрово самолетче, което се носи със скорост няколкостотин километра в час. Правиш каквото можеш, за да го затрудниш да използва оръжията си (ние например се приземихме в централния градски парк на Кова Банда, така че артилерийската стрелба да заплашва техните хора), и с течение на времето можеш да се отървеш от тези досадни машинки. Трябваше да внимаваме не само защото е трудно да уцелиш дребна цел, но и защото никой не би искал да си иде от този свят, ударен от двусантиметров противник.
В края на краищата успяхме да свалим достатъчно самолети и да изгорим всички техни танкове и оставаше да се справим със самите ковандуси. Ето как се биеш с ковандус — настъпваш го. Стоварваш обувката си върху него, натискаш малко и е готов. Докато го правиш, ковандусът гърми по теб и крещи с цялата мощ на микроскопичните си бели дробчета, но дори тогава писъкът му едва се чува. Изстрелите отдолу, разбира се, са безвредни — костюмът и обувките са проектирани за много по-сериозни поражения; единственото, което можеш да почувстваш, е леко хрущене. Зърваш друг и скачаш върху него.
Занимавахме се с това часове наред, докато обикаляхме из столицата на Кова Банда. Някои от нашите просто се изправяха пред избран от тях небостъргач и пускаха в него куршум, който предизвикваше вътре страхотни поражения. Това ми напомни прочутата Годзила от старите земни филми и си помислих, че навярно тук щеше да се почувства истински щастлива.
Не помня точно кога съм започнал да ридая с глас и да ритам небостъргачите, но го бях правил достатъчно дълго, преди Алън да повика помощ, за да ме приберат на кораба. Междувременно Задник ме информира, че съм успял да си счупя три пръста на краката. Алън ме отведе в парка, където се бяхме приземили, и ме накара да седна — веднага след това иззад съседната сграда наизскачаха ковандуси и насочиха мъничките си оръжия към мен. Изстрелите им бяха като захвърлени в лицето ми песъчинки.
— Дявол ви взел! — изревах, сграбчих един и го хвърлих към близкия небостъргач. Телцето му описа дъга, фрасна се в стената на сградата и падна от два метра на земята. Останалите ковандуси го възприеха като достатъчно убедителен аргумент, че не бива да се занимават с мен.
Обърнах се към Алън.
— Нямаш ли си отделение, че си се лепнал за мен? — попитах гневно. Бяха го повишили в отдельонен, след като предишният получи рана в лицето от един разярен гиндалиец.
— Мога да те попитам същото — отвърна той и сви рамене. — Те се справят и без мен. Пък и няма кой знае каква съпротива. Все едно да чистиш вредители. Кейс ми нареди да се опитам да те успокоя и да разбера какво ти става. Е, какво те прихвана одеве?
— За Бога, Алън! Цели три часа тъпча разумни същества, сякаш са някакви насекоми, а ти ме питаш какво ме прихваща? Всичко това е нелепо, Алън. Да мачкаме тези нещастници с подметки… Гъливер срещу лилипутите. Малечко Палечко…
— Джон, не ние избираме с кого да воюваме.
— И как се чувстваш след тази битка? — попитах.
— Вярно, малко съм объркан — призна Алън. — Не е като да мериш сили с достоен противник: мъничетата нямат никакви шансове срещу нас. Най-тежкото поражение в моя отряд е едно спукано тъпанче. Погледнато от тази страна, си е истинска почивка. Пък и ковандусите не са съвсем безпомощни. Но в общ план надпреварата между нас и тях засега е с равен резултат.
Това наистина ме изненадваше. В космическите битки миниатюрните размери на ковандусите работеха в тяхна полза — корабите им са трудни за проследяване и ако отделните изтребители не предизвикват сериозни поражения, нещата са различни, когато се съберат в грамадно ято. Само долу, на повърхността, ръстът ни се оказваше съкрушително предимство. Кова Банда разполагаше със сравнително малочислен флот за защита — една от причините КОС да ударят тук.
— Не говорех за общата надпревара, Алън. Става въпрос, че нашите опоненти нямат и педя височина. Преди това се бихме с паяци. Още по-рано се сражавахме с някакви проклети птеродактили. Всичко това ме обърква невероятно много. Вече не се чувствам човек.
— Нека ти напомня, че ти
Не се получи.
— Хубаво де, тогава не се чувствам свързан с човечеството. Какво правим ние — откриваме нови раси и култури, а после ги изтребваме колкото се може по-бързо. Интересува ни само това, което ще ни помогне да ги надвием. За нас те не са нищо повече от смъртни врагове. Ако не бяха достатъчно умни да ни създават проблеми, можеха да са просто безмозъчни животни.
— Какво пък, така е по-лесно за нас — отвърна Алън. — Нямаш угризения да трепеш паяци, когато не се идентифицираш с тях — дори когато са големи и разумни. Особено когато са големи и разумни.
— Сигурно точно това ме измъчва — оплаках се. — Изгубил съм способността да преценявам значението на постъпките си. Сграбчвам един дребен нещастник и го удрям в сградата. Правя го, без въобще да ми пука. Ето кое истински ме безпокои, Алън — че вече не ми пука. Трябва да има някаква последица от действията. Би трябвало да изпитваме някакви чувства, независимо дали вярваме, че го правим за добро. А аз не изпитвам никакви. Тъпча из този град, сякаш съм някакво проклето чудовище. Започвам да си мисля, че съм точно това. Проклето чудовище. И ти също. Всички ние сме шибани нечовешки чудовища и не можем въобще да го проумеем.
Алън нямаше какво да ми отговори. Не му оставаше нищо освен да гледа как войниците му тъпчат ковандуси, докато не остана нито един от тях.
— Какво му е, по дяволите? — обърна се лейтенант Кейс към Алън на оперативката сред края на сражението.
— Смята, че сме безчовечни чудовища — отвърна Алън.
— Ах,
— Почти година.
Лейтенант Кейс кимна.
— Тъкмо навреме значи. Горе-долу толкова е нужно на нашите хора, за да осъзнаят, че са се превърнали в бездушни машини за убиване, лишени от съвест и морал. Някои по-рано, други по-късно. Ето Дженсън например — той посочи един от отдельонните — изкара близо петнайсет месеца, преди да превърти. Дженсън, кажи му какво направи.
— Стрелях по лейтенант Кейс — отвърна Рон Дженсън. — Реших, че е олицетворение на злата система, превърнала ме в машина за убиване.
— Насмалко да ми отнесе главата — захили се Кейс.
— Късмет извадихте.
— Късмет, че ме пропусна. Иначе щях да съм мъртъв, а ти — да си натопен във физиологичен разтвор мозък, който бавно полудява, заради липсата на връзка с външния свят. Виж, Пери, това се случва с всички. Ще го надживееш, когато си дадеш сметка, че не си безчовечно чудовище, а просто се опитваш да нагодиш ума си към една непоносима ситуация. Седемдесет и пет години си водил живот, през който не се е случвало нищо кой знае колко вълнуващо, освен от време на време да свалиш някоя мацка, а сега изведнъж търчиш насам-натам из космоса и се сражаваш с космически чудовища. Божичко! Да ти призная, не вярвам само на онези, които не превъртат въобще.
— Алън още е с всичкия си — оплаках се. — А е тук колкото мен.
— Прав си — потвърди Кейс. — Какво е оправданието, Розентал?
