— Чуйте ме — заговори Виверос, докато се спускахме към повърхността. — Задачата ни е да причиним колкото се може повече щети. Приземяваме се непосредствено до правителствения комплекс, взривяваме сградите, но избягваме стрелба по живи цели, освен ако не открият първи огън по нас. Вече сритахме тези негодници в топките, сега остава да ги препикаем, докато лежат на земята. Действате бързо, причинявате максимални разрушения и изчезвате при първия сигнал. Разбрахте ли ме?

До този момент операцията течеше като по вода — уейдите се оказаха напълно неподготвени за внезапното и неочаквано появяване на две дузини бойни кораби на КОС в околностите на тяхната родна планета. Други наши кораби бяха започнали отвличащи маневри в Ърнхардската система преди няколко дни, за да примамят уейдите там, така че почти никой не пазеше родната крепост, а и малкото кораби, които бяха на орбита, бяха пометени още при първата атака.

Нашите разрушители извършиха светкавичен набег над главния уейдски космопорт, разрушиха дългата много километри постройка, унищожиха всички ключови обекти в околностите и по такъв начин лишиха уейдите от възможността да вдигнат малкото си останали сили. Периметърът бе блокиран, за да не може и най-незабележимата сонда да се промъкне до Ърнхардската система и да предупреди тамошния вражески флот, което означаваше, че няма кой да ни удари в гръб. Всъщност след като оцелелите се приберяха, щяха да заварят разрушения космопорт и нямаше да могат да се приземят и да ремонтират корабите си. А дотогава нашите сили щяха да са вече далеч.

След като прочистиха околното пространство от всякакви заплахи, Колониалните сили се заеха с обстрела на промишлени центрове, военни бази, мини, рафинерии, дестилационни инсталации, язовири, слънчеви колектори, пристанища, по-малки космопортове, магистрали и всякакви други важни за развитието на една цивилизация цели. След шест часа несекващ убийствен обстрел уейдите бяха запокитени назад във времето до епохата на двигателите с вътрешно горене и вероятно щяха да останат там за дълго.

КОС избягваха мащабните бомбардировки на големи градове, тъй като целта не бе изтребване на населението. И без това по данни на нашето разузнаване разрушаването на язовирните стени бе предизвикало сериозни щети сред цивилното население. Нямаше никакъв начин да ни попречат, ако решим да сринем из основи градовете им, но се предполагаше, че уейдите ще си имат достатъчно неприятности с болестите, глада, политическите и социални безредици, които неминуемо щяха да последват премахването на промишлената база. След всичко изброено се смяташе, че активното преследване на цивилната популация ще е нехуманно и неоправдано, що се отнася до разхода на ресурси. С изключение на столицата, набелязана като цел за психологическа война, останалите градове бяха пожалени.

Изглежда обаче уейдите в столицата не схванаха намека. Още докато се снижавахме, десантните кораби бяха подложени на масиран артилерийски и лъчев обстрел. Усещането бе като да си в черупка на варящо се яйце.

— Разделете се по двойки — нареди Виверос. — Никой да не се придвижва самостоятелно. Сравнявайте позицията си с картата и гледайте да не попадате в засада. Пери, ти ще наглеждаш Бендер. Не му позволявай да подписва каквито и да било мирни споразумения. За награда вие двамата ще сте първите на изхода. Озъртайте се по горните етажи за снайперисти.

— Бендер. — Махнах му да застане до мен. — Настрой пушката на режим ракетна стрелба. Включи маскировката. МозКом на конферентна линия.

Транспортната рампа се спусна плавно и двамата с Бендер изтичахме навън. Точно пред нас на около четирийсет метра се издигаше абстрактна скулптура. Пуснах по нея една ракета в движение. Никога не съм си падал по абстракционизма.

Насочих се към една голяма сграда на северозапад от нашата позиция. Зад стъкления прозорец във фоайето зърнах неколцина уейди с издължени предмети в лапите. Изстрелях няколко ракети към тях. Ракетите щяха да се взривят при допира със стъклото и вероятно само щяха да ги изплашат, но и това ни стигаше, докато двамата с Бендер намерим укритие. Пратих съобщение на Бендер да стреля по прозореца на втория етаж, той изпълни нареждането и двамата нахлухме през образувалия се отвор в нещо като неголяма зала с множество сепарета. Ей, дори извънземните трябва да работят. Тук обаче нямаше жива душа. Предположих, че повечето от тях днес са предпочели да си останат у дома. Какво пък, не можех да ги виня.

Двамата с Бендер се затичахме по извита стълба към горния етаж. Нито един от уейдите във фоайето не ни последва. Предполагах, че са прекалено ангажирани с останалите войници и са ни забравили. Стълбата излизаше на покрива. Спрях Бендер тъкмо преди да се подаде. На покрива се спотайваха трима уейди и дебнеха с издължени оръжия притичващите долу. Повалих двама, а Бендер се справи с третия.

„Сега какво?“ — попита той.

„Следвай ме“.

Ако трябва да оприлича уейдите на нещо, то е на нескопосана кръстоска между мечка и голяма разярена летяща катерица. Та уейдите, които застреляхме, приличаха на големи разярени мечкокатерици с пушки в ръце. Пропълзяхме максимално бързо до ръба на покрива. Дадох знак на Бендер да се пъхне под един от труповете.

„Вмъкни се отдолу“ — пратих му съобщение.

„Какво?“

Махнах с ръка към съседните покриви.

„Там има още уейди — предадох му. — Скрий се, докато ги поваля…“

„А аз какво да правя?“ — попита Бендер.

„Ще следиш изхода към покрива и няма да позволяваш на други да ни направят това, което направихме на тези нещастници“.

Бендер се намръщи, но пропълзя под убития уейд. Направих същото и незабавно съжалих. Не зная как миришат живите уейди, но мъртви смърдят направо непоносимо. Бендер се завъртя така, че да държи под прицел вратата, аз се свързах с Виверос и й докладвах какво сме постигнали до момента. След това се заех със снайперистите по другите покриви.

Успях да ударя шестима от четири различни покрива, преди да досетят какво става. Когато накрая забелязах, че един от тях се е прицелил към нашия покрив, го свалих с бърз изстрел и наредих на Бендер да се омита. Успяхме да напуснем покрива секунди преди върху него да паднат няколко ракети.

Докато се спускахме надолу, се натъкнахме на изкачващи се уейди. Трудно ми е да кажа кой беше по- изненадан, ние или те, но във всеки случай двамата с Бендер открихме стрелба първи. Пуснах и няколко гранати, за да е пълна бъркотията във фоайето, а ние двамата хлътнахме в един от коридорите.

— Сега какво ще правим? — извика ми запъхтяно Бендер, когато наближихме края на коридора.

„Излез на връзка, тъпако — пратих отговор тъкмо когато свивахме зад ъгъла. — Спри да викаш. Ще ни издадеш…“

„Идват зад нас“ — предаде Бендер.

Стигнахме дъното на коридора и спряхме пред огромен прозорец. До земята бе твърде далече дори за подсилените ни тела. Зад нас се чуваше шум от приближаващи се уейди.

„Скрий се“ — предадох на Бендер, насочих пушката към прозореца и стрелях. Стъклото се разтресе, но остана цяло. Сграбчих нещо, което изпълняваше по тези места ролята на стол, и го запратих към прозореца. След това се притаих в едно от близките сепарета.

„Какво ще правим? — попита Бендер. — Идват право към нас“.

„Ще чакаме. Не се подавай. Бъди готов да откриеш стрелба веднага щом ти наредя. На автоматична…“

Четирима уейди свиха зад ъгъла едновременно и спряха, втренчили погледи в разбития прозорец. Чух да обменят гърлени звуци и превключих на превод.

— … излезли през дупката в прозореца — тъкмо казваше единият.

— Невъзможно — отвърна друг. — Прекалено е високо.

— Виждал съм ги да скачат на големи разстояния — рече първият. — Може би са оцелели по някакъв