— Аха. — Виверос кимна. — Значи правилно съм чула.

— Всичко е съвсем просто — продължи Бендер и зае поза, която ми бе позната от снимките му от Земята — ръцете свити и насочени напред, сякаш готови да уловят обясняваната от него идея, за да я подадат на слушателите. Един от които сега бях и аз. — Никой не подлага на съмнение факта, че Колониалните отбранителни сили са изключително надеждна и способна армия. Въпросът е — какво правим, за да избегнем употребата им? Няма ли случаи, когато дипломацията е по-целесъобразна от прилагането на сила?

— Сигурно си пропуснал лекцията, която ми изнесоха навремето — рекох. — Онази за това, че вселената не е идеално място и че съперничеството за поземлената й собственост е свирепо и безпощадно.

— О, чувал съм я, разбира се — отвърна Бендер. — Не зная обаче дали да й вярвам. Защото колко звезди има в галактиката? Сто милиарда? И повечето от тях имат планети. Ако е така, значи споменатата „поземлена собственост“ е почти неизчерпаема. Не, според мен проблемът да използваме сила, когато общуваме с други същества, е, че това е най-лесният начин. Той е бърз, ефикасен и сравнително прост, сравнен с двусмислеността на дипломацията. Или задържаш парчето земя, или го губиш. За разлика от него, дипломацията е далеч по-трудоемко и интелектуално занятие.

Виверос ми хвърли многозначителен поглед и отново се извърна към него.

— Искаш да кажеш, че ние тук сме прости?

— Не, не — усмихна се добродушно Бендер и вдигна помирително ръка. — Казах: прост в сравнение с дипломацията. Ако ви дам оръжие и ви кажа да прогоните защитниците на някой хълм, ситуацията е съвсем проста. Но ако ви кажа да отидете при противника и да се опитате да преговаряте с него така, че в края на краищата да получите този хълм, нещата съществено ще се усложнят — какво ще стане с досегашните обитатели на хълма, как да бъдат компенсирани за загубата, какви права ще имат по отношение на изгубената територия и така нататък.

— Стига обитателите на хълма да не те застрелят, докато се катериш по него с акредитивни писма в ръка — подхвърлих.

Бендер дари и мен с ентусиазирана усмивка.

— Ето, виждаш ли колко е сложно всичко. Приемаме априори, че нашите противници имат същите войнолюбиви наклонности като нас. Но какво ако — какво ако — вратата за дипломацията е отворена, дори съвсем малко? Няма ли едно интелигентно и разумно същество да предпочете да мине през тази врата? Да вземем за пример уейдите. Предстои да воюваме с тях, нали?

Така беше. Уейдите и хората се дебнеха взаимно от десетина години, докато течеше завладяването на Ърнхардската система, която се състоеше от три обитаеми и за двете раси планети. Системите с множество обитаеми светове бяха сравнително редки. Уейдите бяха неотстъпчиви в интересите си, но и доста слаби, тяхната мрежа от светове все още се разширяваше и основната им индустрия се базираше на родната им планета. Но тъй като очевидно не желаеха да приемат намека ни и продължаваха да се навъртат из Ърнхардската система, планът беше да извършим скок право в уейдското космическо пространство, да разрушим техния космопорт и главните индустриални зони и да върнем експанзионистичните им възможности с няколко десетилетия назад. Нашият 223-ти щеше да е част от експедиционния корпус, на който бе възложено да извърши десант в столицата и да се развърти, но ни бяха предупредили да избягваме изтребването на цивилно население. Сред позволените цели бяха управленческите и религиозни центрове. Разрушаването им нямаше да доведе до промишлена криза, но пък щеше да прати ясно послание до всички за сериозността на нашите намерения.

— И какво? — попита нетърпеливо Виверос.

— Ами, поразрових се малко да видя какво пише тук-там — отвърна Бендер. — Не знам дали ви е известно, но те притежават забележителна култура. Особено високо ценят една форма на изкуство, която напомня григорианското песнопеене — натъпкват се в някой град и започнат да пеят. Казват, че песента им можела да се чуе от десетки километри и пеенето продължавало с часове.

— Е, и?

— Ами това е култура, която трябва да опознаваме и изучаваме, а не да им рушим планетата само защото ни се изправят на пътя. Защо не накараме колонистите да постигнат мир с тях? Не видях никакви съобщения да са правени опити в тази насока. Според мен точно това трябва да се опита. Ако първи подадем ръка…

Виверос изсумтя презрително.

— Бендер, мирните преговори не са от нашата компетенция.

— По време на първия ми мандат за сенатор пристигнах за търговски преговори в Северна Ирландия, но успях да постигна примирие между католици и протестанти. Нямах пълномощия за преговори и това ми създаде сериозни проблеми, след като се върнах в Щатите. Но продължавам да смятам, че когато съществува възможност за мир, трябва да се възползваме от нея.

— Спомням си този случай — казах. — Беше точно преди най-кървавия период на сблъсъци между католици и протестанти за близо двеста години. Това мирно споразумение не беше от най-успешните.

— Вината за провала не бе моя — взе да се оправдава Бендер. — Пиян хлапак католик хвърлил граната в протестантска църква и всичко започна отново.

— Да, все ще се намерят досадници, които да се изправят на пътя на твоите мирни идеи.

— Виж, вече казах, че дипломацията не е лесна работа — упорстваше Бендер. — Но винаги съм смятал, че ще спечелим повече, ако преговаряме с противника, отколкото ако се опитваме да го изтребим до крак. Все има нещо, което да сложим на масата.

— Благодаря за лекцията, Бендер — намеси се Виверос. — А сега, ако благоволиш да ми преотстъпиш думата, ще кажа само две неща. Първото е, че докато се сражаваш, не давам пукната пара за това, което си мислиш, или смяташ, че знаеш. Това не ти е Северна Ирландия, нито Вашингтон и даже не е планетата Земя. Тук при нас ти си войник и ще е хубаво да не го забравяш. Второ, пак без да ме е грижа какво си мислиш, редник, в момента ти си отговорен не пред вселената или човечеството като цяло, а пред мен, пред своите другари от взвода и пред Колониалните сили. Получиш ли заповед, изпълняваш я — и толкоз. Ако речеш да я прекрачиш, ще отговаряш пред мен. Ясна ли съм?

Бендер я измери с хладен поглед и заяви:

— Много злини на този свят са станали заради безмозъчното „изпълняване на заповеди“. Надявам се да не ни се наложи да прибягваме до същото извинение.

Виверос присви очи.

— Нахраних се — рече, стана и си взе подноса.

Бендер я изгледа учудено, после ми каза:

— Не исках да я обидя.

— Бендер, името Виверос не ти ли говори нищо? — попитах го.

Той се намръщи и призна:

— Не ми е познато.

— Помисли по-добре. Върни се пет-шест години назад.

Той изведнъж повдигна глава.

— Виверос се казваше един перуански президент. Струва ми се, че го убиха.

— Педро Виверос, точно така. И не само него — убиха жена му, брат му и неговата жена и по-голямата част от семейството при военен преврат. Само една от дъщерите на Педро оцеля. Бавачката й я пуснала в шахтата за пране, докато войниците претърсвали двореца. По-късно бавачката била изнасилена и удушена с тел.

Бендер стана поне два нюанса по-тъмнозелен.

— Не може да е дъщеря му!

— Но е. И знаеш ли какво — накрая превратът се провали и войниците бяха изправени пред съда. Оправданието им бе, че изпълнявали заповеди. Така че независимо от това, което искаше да докажеш, направи го пред най-неподходящия слушател в цялата скапана вселена. Тя знае повече от теб за това кое е добро и кое зло. Тя знае всичко за злото. То е изтребило семейството й, докато тя лежала в количката с мръсно бельо и стискала устни, за да не се разплаче.

— Божичко, съжалявам, разбира се — рече Бендер. — Ако знаех, нямаше да й говоря за това. Но нямах