сантиметра, което й позволява да навлиза в сравнително плитки води. Носи осемдесет и осем галона гориво и има два 7,4–литрови двигатели „Мъркрайзър“ с 454 конски сили. Може да достига скорост до сто и двайсет километра в час. Новите струват около деветдесет и пет хиляди долара, но тази е била използвана и семейство Гордън са я купили за седемдесет и пет хиляди. — Тя вдигна поглед от доклада си. — Това е изключително скъпа яхта, много повече, отколкото двамата са можели да си позволят да купят и поддържат, и повече, отколкото им е трябвало, за да пътуват до острова — все едно да си купиш ферари, за да ходиш на работа.

— Доста информация си събрала.

— А ти как мислеше?

— Не обърнах внимание на въпроса й.

— Струва ми се, че можем да изключим наркотиците и всичко това. Що се отнася до купуването на тази страхотна яхта, може да не им е трябвала за всеки ден, а просто за всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че ги преследват.

— Кой би ги преследвал? И защо?

— Не зная. — Взех си поничка с канела и я захапах. — Добре. Ти ли си ги правила?

— Да. Правя и понички с крем, еклери и понички с желе.

— Впечатлен съм, но на торбичката пише, че са от фурната на Никол.

— Голям детектив си.

— Да, госпожо. Какво друго си открила?

— Получих разрешение от областната прокуратура да изискам телефонните разговори на семейство Гордън за последните две години.

Напрегнах се.

— Да?

— Ами, както ти очакваше, много разговори с родители, приятели, роднини и така нататък — с Индиана за Том и с Илинойс за Джуди. Много разговори с Плъм Айланд, сервизи, ресторанти и прочее. Няколко разговора с Пеконийското историческо дружество, Маргарет Уили, два с дома на Максуел, един с Пол Стивънс в къщата му в Кънектикът и десет разговора с теб за последните дванайсет седмици.

— Така ще да е.

— Така е. Освен това два-три разговора месечно с винарните „Тобен“ в Пеконик, както и с Фредрик Тобен в Саутхолд и пак с него в Пеконик.

— Този господин има къща до морето в Саутхолд и поддържа апартамент във винарната, която е в Пеконик — съобобщих й аз.

Тя ме изгледа.

— Откъде знаеш всичко това?

— Защото Ема — председателката на Пеконийското историческо дружество, която току-що си тръгна — е близка приятелка с господин Тобен. Освен това утре вечер съм канен на събиране в крайбрежното имение на негова светлост.

Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

— Защо?

— Това е добра възможност да побъбриш с някои местни хора. Макс навярно ще бъде там.

— Добре.

— Ще трябва да вземеш подробностите от Макс. Всъщност аз нямам официална покана.

— Добре.

— Телефонните разговори.

Тя погледна към компютърните разпечатки и продължи:

— През май миналата година е имало четири обаждания от Лондон с тяхната телефонна кредитна карта… по един разговор до Индиана и Илинойс, един до централата на Плъм Айланд и един с Фредрик Тобен в Саутхолд, продължил четирийсет и две минути.

— Интересно.

— Каква е тази история с Фредрик Тобен?

— Не съм сигурен.

— Кажи ми това, за което си сигурен.

— Струва ми се, че ти разказваше. Не искам да те прекъсвам.

— Не, сега е твой ред, Джон.

— Не става, Бет. Първо довърши всичко, все едно че докладваш какво съм открил.

Тя се замисли за миг — очевидно не искаше да се остави Джон Кори да я измами — и попита:

— Изобщо открил ли си нещо?

— Да. Сериозно. Продължавай.

— Добре… докъде бях стигнала?

— До телефонните разговори.

— Да. Данните тук са за двайсет и пет месеца и за това време има хиляда разговора. Пратих ги за компютърен анализ. Открих много интересен факт — когато са пристигнали тук през август преди две години, първо са наели къща в Ориент, близо до ферибота, и само четири месеца по-късно се пренесли в къщата на Насау Пойнт.

— До морето ли е била къщата в Ориент?

— Не.

— Ето го отговора. За четири месеца от пристигането си тук те са решили, че им трябва къща до морето с кей и яхта. Защо?

— Тъкмо това, се опитваме да открием.

— Точно така. — Аз вече го бях открил. Беше свързано с факта, че Том и Джуди някак си бяха разбрали, че на Плъм Айланд нещо трябва да бъде открито и изкопано. И така, през есента преди две години първата част от замисъла да си вземат къща до морето, а после и яхта — вече е била осъществена. — Продължавай.

— Добре… Плъм Айланд. Правеха се на много хитри и трябваше да им скръцна със зъби.

— Браво.

— Наредих цялото съдържание на кабинета на семейство Гордън да бъде докарано с ферибота до Ориент Пойнт, после натоварено на полицейски камион и отнесено в съфолкската областна лаборатория.

— Данъкоплатците ще се радват да го чуят.

— Освен това поисках да вземат отпечатъците от офиса и да го запечатат.

— Страхотна си.

— Това е двойно убийство, Джон. Вие как постъпвате при двойно убийство в големия град?

— Викаме хигиенните власти. Продължавай, моля те.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре… Също така получих списък на всички, които работят на Плъм Айланд, и пратихме петима детективи да разговарят с тях.

Кимнах.

— Добре. Искам лично да разпитам Дона Алба.

— Сигурна съм в това. Съобщи ни, ако я откриеш.

— Изчезнала ли е?

— В отпуска е. Това имам предвид, като казвам, че се правят на много хитри.

— Ясно. Продължават да се държат потайно. Просто не могат да не го правят. Не е в бюрократичния им нрав. Къде са приятелчетата ти Наш и Фостър?

— Не са ми приятелчета и не зная къде са. Някъде тук, но не се виждат. Напуснаха „Саундвю“.

— Зная. Добре, давай нататък.

— Взех съдебно нареждане да събера като веществени до казателства всички служебни оръжия на Плъм Айланд: 45 — калибровите автоматични пистолети плюс няколко револвера, десетина М-16 и две карабини от Втората световна война.