— Чакай да си помисля… арогантен, прави се на остроумен, прекалено хубав.

За моя изненада тя кимна.

— Нещо такова. Сега осъзнавам, че в теб има нещо повече.

— Не, няма.

— Разбира се, че има.

— Може да се опитвам да се свържа с детето в мен.

— А, с това чудесно се справяш. Трябва да се опиташ да се свържеш с потиснатия възрастен в себе си.

— Така не се говори с ранен герой.

— Като цяло, мисля, че си верен на приятелите си и си отдаден на работата си.

— Благодаря. Да се върнем на случая. Искаш да те информирам какво съм свършил.

— Удивително е, че изобщо си свършил нещо — със саркастична нотка отвърна Бет. — Като че ли си бил зает с други неща.

— Свързани с работата. Тя е председателка на…

Ема надникна в кухнята.

— Добре, мисля, че чух навън клаксон. Приятно ми беше да се запознаем, Бет. Ще се чуем по-късно, Джон. — Тя излезе и чух входната врата да се отваря и затваря.

— Много е мила — отбеляза Бет и прибави: — И как само се движи!

Не отговорих.

— При теб ли са онези финансови разпечатки?

— Да. — Изправих се. — В кабинета. Веднага се връщам.

Излязох в централния коридор, но вместо да ида в кабинета, излязох навън.

Ема седеше на един от плетените столове и чакаше Уорън. Отпред видях черния служебен форд на Бет.

— Стори ми се, че чух клаксон — каза Ема. — Просто ще почакам тук.

— Съжалявам, че не мога да те откарам на работа.

— Няма проблем. Уорън живее съвсем наблизо. Скоро ще пристигне.

— Добре. Ще се видим ли по-късно?

— В петък вечер излизам с момичетата.

— И какво правят момичетата?

— Същото като момчетата.

— Къде ходят момичетата?

— Обикновено в Хамптънс. Търсим си богати съпрузи и любовници.

Едновременно ли?

— Както дойде. Договаряме се.

— Добре. По-късно ще намина през магазина. Къде ти е гърнето?

— В спалнята.

— Ще ти го донеса, когато се видим.

По дългата отбивка зави автомобил и Ема се изправи.

— Партньорката ти май се изненада, че ме вижда тук — каза тя.

— Е, предполагам, че е очаквала аз да отворя вратата.

— Изглеждаше нещо повече от изненадана. Беше малко… притеснена. Потисната. Тъжна.

Свих рамене.

— Каза ми, че не се срещаш с никой друг оттук.

— И е вярно. Запознах се с нея в понеделник.

— Ас мен се запозна в сряда.

— Така е, но…

— Виж, Джон, не ми пука, но…

— Тя е просто…

— Уорън пристигна. Трябва да тръгвам. — Тя заслиза по стълбите, после се върна, целуна ме по бузата и забърза към колата.

Махнах с ръка на Уорън.

О, добре. Върнах се вътре и отидох в кабинета. Натиснах бутона на телефонния секретар. Първото съобщение, получено в седем предишната вечер, беше от Бет, която каза:

— Утре в десет сутринта имам среща с Макс. Бих искала да намина на път за натам — към осем и половина. Ако има някакъв проблем, позвъни ми довечера. — Тя ми съобщи домашния си номер, после прибави: — Можеш да ме потърсиш и сутринта или в колата ми. — Даде ми номера си в колата и каза: — Ако ти направиш кафето, аз ще донеса понички.

Гласът й звучеше много приятелски. Наистина би трябвало да ми позвъни сутринта от автомобила си. Но както и да е. Дългогодишният ми опит винаги е показвал, че ако пропуснеш някое съобщение, задължително се случва нещо интересно.

Следващото обаждане бе от Дом Фанели, получено в осем часа вечерта. Той каза:

— Хей, вкъщи ли си? Вдигни, ако си там. Е, добре…Слушай, днес имах посещение от двама господа от спецгрупата за борба с тероризма. Някой си Уитъкър Уайтбред или нещо такова от ФБР, абсолютно конте, и неговият партньор от полицията, с когото на няколко пъти съм се срещал, пълен селяндур. Знаеш какво искам да кажа. Във всеки случай, искаха да знаят дали сме се чували. Искат да се срещнат с теб във вторник, когато дойдеш тук на медицински преглед, и аз, трябва да те заведа при тях. Мисля, че ФБР не вярва в собственото си съобщение в пресата за ваксината за ебола. Струва ми се, че надушвам някакво прикритие. А бе, всички ли ще пипнем трипер и ще гледаме как хуйовете ни окапват? Между другото, утре вечер отиваме на Сан Дженаро. Довлечи си задника тук и ела с нас. В бара на Таормина, в шест часа. Кени, Том, Франк аз. Може да вземем и няколко гаджета. Ще mange, mange, mange. Bellisimo. Molto bene. Ела с нас, ако твоят пеперон се чувства самотен. Чао.

Интересно. Искам да кажа за спецгрупата за борба с тероризма. Това определено не ми звучеше като да са се загрижили за появата на чудотворен цяр за ебола на черния пазар. Очевидно Вашингтон все още се намираше в паника. Би трябвало да им кажа да не се тревожат — става дума за пиратско съкровище, момчета. Нали знаете, капитан Кид, дублони и прочее. Но нека си мислят за терористи. Кой знае, може и да открият някой. Това е добра тренировка за тях.

Фестивалът на Сан Дженаро. Слюнки ми потичаха за пържени калмари и калцоне. Божичко, понякога тук се чувствах като заточеник. Понякога ми харесваше — природа, тишина, никакво улично движение, рибари…

Спокойно бих могъл довечера в шест да съм при Таормина, но не исках да летя толкова близо до пламъка. Трябваше ми повече време, а разполагах с дните до вторник, когато щяха да ме пипнат — първо лекарите, после Улф, нак рая типовете от СБТ. Чудех се дали Уитъкър Уайтбред ц Джордж Фостър поддържат връзка. Или пък бяха един и същ човек?

Така или иначе, взех купчината финансови разпечатки. На бюрото беше и торбичката от винарните „Тобен“ с плочката, на която бе нарисуван рибар. Взех я, после си казах „не“, след това „да“, отново „не“ и накрая „може би по-късно“. Оставих я и се върнах в кухнята.

Бет Пенроуз беше пръснала листовете хартия от куфарчето си по масата. Чак сега забелязах чинията, пълна с понички. Дадох й разпечатките и казах:

— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да прослушам телефонния си секретар. Чух съобщението ти.

— Трябваше да ти позвъня от колата — отвърна тя.

— Няма нищо. Винаги си добре дошла. — Посочих листовете на масата и попитах: — Е, какво имаш там?

— Някои бележки. Доклади. Искаш ли да ги чуеш?

— Естествено. — Налях и на двама ни кафе и седнах.