Гордън — каза Бет. — Всички отпечатъци са техни освен моите, твоите и на Макс. Но на палубата й са открили нещо странно.

— Да?

— Две неща. Първо, пръстта, за която вече знаем. Но са намерили и малки, съвсем малки изгнили тресчици. Не плаващо дърво. В него не е имало сол. Било е дърво, заровено в земята, по което все още имало пръст. — Тя ме погледна. Някакви идеи?

— Остави ме да си помисля.

— Добре.

Бет продължи:

Позвъних на областния шериф Уил Паркър във връзка с разрешителните за оръжие, които е издал в окръг Саутхолд.

— Хубаво.

— После се свързах с областния отдел за разрешителни за оръжие и получих компютърна разпечатка, според която шерифът е издал 1224 разрешителни за пистолети на жители на окръг Саутхолд.

— Значи от двайсет и няколкото хиляди жители на окръга имаме около хиляда и двеста законни притежатели на пистолети. Това са доста много хора, с които да разговаряш, но задачата не е непосилна.

— Е, иронията е в това, че когато става въпрос за смъртоносна епидемия, никоя задача не е непосилна. Но вече не залагаме целия бюждет на полицията, за да решим този случай.

— Семейство Гордън са важни за мен. Убийството им е важно за мен.

— Зная. И за мен. Просто ти обяснявам каква е действителността.

— Защо аз не позвъня на шефа ти, за да обясня на него каква е действителността?

— Остави, Джон. Аз ще се погрижа за това.

— Добре. — Всъщност, докато областното полицейско управление се мъчеше да поуталожи нещата, федералните тайно и извънредно усилено търсеха онзи тип престъпник, който не трябваше. Но това не беше мой проблем. — Господин Тобен включен ли е в списъка на притежателите на пистолети? — попитах аз.

— Да. Прегледах списъка и си отбелязах няколко имена, които са ми познати. Тобен е сред тях.

— Кой друг?

— Макс. Той има личен 45-калибров пистолет.

— Ето ти го твоя престъпник — полу на шега казах аз.

После я попитах:

— Какво оръжие има Тобен?

Бет ме погледна и отговори:

— Два пистолета — 9-милиметров браунинг и 45-калибров автоматичен колт.

— Мили Боже! От крадци на грозде ли се страхува?

— Предполагам, че носи със себе си пари в брой. Ако си близък с шерифа и началника, за да получиш разрешително от този окръг не ти трябватмного причини.

— Интересно. — В щата Ню Йорк оръжията внимателно се контролираха, но имаше места, където бе по-лесно да получиш разрешително. Така или иначе, фактът, че притежава два пистолета, не правеше Ф. Тобен убиец, но предполагаше определени личностни особености. Фреди се отнасяше към кротките типове, които — както беше казала Ема — не са агресивни физически или словесно, но биха ти теглили куршума, ако сметнат, че по някакъв начин ги заплашваш.

— Защо те интересува Фредрик Тобен? — попита тя.

— Оказва се, че е бил по-близък със семейство Гордън, отколкото си мислех.

— И какво от това?

— Не зная. Давай нататък, моля те.

— Добре — каза тя. — Претърсихме блатата на север от къщата на семейство Гордън и открихме място, където сред тръстиката може да се мине с лодка.

— Наистина ли? Добра работа.

— Благодаря. Много е възможно някой да е дошъл от там. В понеделник приливът е бил в 19:02, така че към пет и половина водата там е била почти шейсет сантиметра. Може да се мине с плитко газещ плавателен съд, без никой да те види.

— Много добре. Защо не съм се сетил за това?

— Защото си губиш времето в измисляне на остроумни забележки.

— Всъщност изобщо не мисля за тях.

— Не твърдя със сигурност, че сред тръстиките е минала лодка — продължи тя, — но така поне изглежда. Някои са отчупени съвсем наскоро. В тинята няма никакви следи, но след убийството е имало осем прилива и може да са унищожили всичко.

Кимнах.

— Освен това разговарях по телефона с Макс и той е много ядосан, че си тормозил Фредрик Тобен.

— Майната му на Макс.

— Аз загладих нещата — каза тя.

— Много ти благодаря.

— Научи ли нещо от Тобен? — попита Бет.

— Адски много. За разполагането на листата. За ферментирането на кожицата заедно със сока в бъчвите. И така нататък…

— Налага ли се да разговарям с него?

Замислих се за миг, после отвърнах:

— Да, налага се.

— Ще ми подскажеш ли защо?

— Да. Но не сега. Трябва обаче да забравиш за наркотици, бацили, ваксини и изобщо за всичко свързано с работата на семейство Гордън.

— Сигурен ли си?

— Няма майтап.

— Тогава какъв е мотивът? Кажи ми.

— Мисля, че малко ще ми се ядосаш.

Бет ме изгледа като че ли развеселена.

— Любовна история? Секс? Ревност?

— Не.

— Земята на Уили?

— Това е част от цялата история.

Застанахме един срещу друг с ръце в джобовете. Мъчех се да разбера какво изпитвам към тази жена в светлината на Ема, а Бет се мъчеше да разбере кой е убил семейство Гордън. Дойде ми наум, че след разнищването на този случай на всички ще ни се наложи да разнищим чувствата си и към кого ги изпитваме.

— Разкажи ми каквото знаеш — каза Бет.

— Ти си такъв страхотен детектив, че просто ще ти дам ключовите моменти и сама ще можеш да си направиш изводите. Добре, слушай — наетата къща до морето, бързо-ходната яхта, земята на Уили, Пеконийското историческо дружество, историята на Плъм Айланд и на съседните острови, липсващата седмица в Англия… какво още… числото 44106818… какво още?

— Пол Стивънс?

— Вероятно.

— Фредрик Тобен?

Вероятно.

Каква е неговата роля? На заподозрян? На свидетел?

— Е, господин Тобен и неговата винарна може да са пред банкрут. Или поне така чух. Така че може да е отчаян. А отчаяният човек върши отчаяни неща.

— Ще проверя финансовото му положение — отвърна Бет.