— Междувременно, благодаря за страхотната помощ.
— Това е всичко, малката — казах аз. — Търси общия знаменател, нишка, свързваща всичко, каквото ти казах.
Тази игра не й хареса и тя рече:
— Трябва да вървя. Ще кажа на Макс, че си решил случая и че трябва да ти се обади. — Бет тръгна към къщата.
Последвах я.
В кухнята тя започна да си събира бележките.
— Между другото — попитах, — какво означават онези две сигнални флагчета?
Бет продължи да прибира нещата си в куфарчето и отвърна:
— Флагчетата са буквите „B“ и „V“. Във фонетичната азбука се означават „Bravo и Victor“.
— Ами другото им значение? Значението на думите? — попитах аз.
— Флагчето „Вгауо“ означава също „опасен товар“. Другото означава „нужна е помощ“.
— Значи двете флагчета могат да означават: „опасен товар, нуждаем се от помощ“.
— Да, и в това има логика, ако семейство Гордън са носели опасни микроорганизми — отвърна Бет. — Или дори наркотици. Може да е сигнал за партньора им. Но ти каза, че случаят няма нищо общо с бацили или наркотици.
— Така казах.
— Според един от служителите в офиса ми, който е моряк, много хора на сушата закачат флагчета просто като украса или шега. В морето не би могъл да го направиш, но на сушата никой не го приема сериозно.
— Абсолютно вярно. Том и Джуди често го правеха. — Но този път… опасен товар, нуждаем се от помощ… — Приемам, че е сигнал за някого — казах. — Страхотен сигнал.
Никакви следи в телефонния запис, никакъв клетъчен телефон, просто стар сигнал с флагчета. Навярно предварително са го уговорили. Означавал е: „Стоката е на борда, ела да ни помогнеш да я разтоварим“.
— Каква стока?
— Точно това е въпросът.
Тя ме погледна.
— Ако имаш някакви сведения или улики, които криеш — а аз предполагам, че имаш — може да си имаш проблеми със закона, детектив.
По-спокойно, по-спокойно. Без заплахи.
— Джон, аз разследвам двойно убийство. Те са ти били приятели и това не е игра…
— Почакай. Нямам нужда от лекции. Кротко си седях на задната веранда и си гледах работата, когато Макс идва при мен с шапка в ръка. По същото време следващата вечер стоя на пуст паркинг до ферибота след като цял ден съм си човъркал носа в някаква лаборатория. А сега…
— Ти почакай. Отнасях се с теб много добре…
— О, я стига! Трябваха ти два дни, за да стигнеш до мен…
— Работех. А ти какво си правил?
И така нататък. След около две минути в този дух предложих:
— Примирие. Така няма да стигнем доникъде.
Тя се овладя и каза:
— Извинявай.
— И ти извинявай.
И се помирихме без целувки.
— Не те притискам да ми кажеш каквото знаеш — рече Бет, — но ми обеща, че след като ти кажа каквото зная аз, ще направиш същото.
— Ще изпълня обещанието си. Но не тази сутрин.
— Защо?
— Първо поговори с Макс. Ще е много по-добре, ако първо го информираш от собствените си бележки, а не от моите теории.
Тя обмисли предложението ми и кимна.
— Добре. Кога ще мога да чуя теориите ти?
— Трябва ми само още съвсем малко време. Дотогава помисли за ключовите моменти, които ти казах, и виж дали ще стигнеш до някакви изводи.
Бет не отговори.
— Обещавам ти, че ако успея да стигна до решението, ще ти го поднеса на сребърна табла — прибавих аз.
— Много великодушно от твоя страна. И какво ще искаш в замяна?
— Нищо. На теб ти трябва тласък в кариерата. А аз съм на върха на своята.
— Всъщност ти си загазил и разрешаването на този случай няма да ти помогне да се оправиш — само ще загазиш още повече.
— Няма значение.
Тя си погледна часовника и рече:
— Трябва да се срещна с Макс.
— Ще те изпратя до колата ти.
Излязохме навън, Бет се качи във форда си и каза:
— Ще се видим най-късно утре вечер на събирането у Тобен.
— Точно така. Можеш да дойдеш заедно с Макс — усмихнах се аз. — Благодаря, че намина.
Тя потегли, но изведнъж наби спирачки и задъхано викна през прозореца:
— Джон, ти спомена, че семейство Гордън търсели заровено съкровище. Като важна археологическа находка — на Плъм Айланд — държавна земя — е трябвало да я откраднат от острова и да я заровят на собствена територия — земята на Уили. Нали така?
Усмихнах се и направих знак с палци нагоре, после се обърнах и влязох в къщата. Телефонът вече звънеше. Беше Бет.
— Какво са открили? — попита тя.
— Телефонът може да се подслушва.
— Джон, кога можем да се срещнем? Къде?
Гласът й звучеше развълнувано, както и би трябвало.
— Ще ти позвъня — отвърнах аз.
— Обещай ми.
— Естествено. Междувременно, съветвам те да го пазиш в тайна.
— Разбирам.
— Чао…
— Джон.
— Да?
— Благодаря.
Затворих.
— Моля.
Излязох през задната врата на кухнята и тръгнах към кея. Бях открил, че е чудесно място за размисъл.
Над водата висеше утринна мъгла. Една малка лодка се носеше през сивкавите изпарения. Пътят й щеше да пресече голяма яхта и мъжът в лодката вдигна нещо, после чух високо тръбене — сигнал при мъгла — и разбрах, че е от онези устройства с въздух под налягане, които вият като не знам какво си. В морето този звук се среща често, така че човек никога не му обръща внимание, навярно даже ако го чуе в ясен слънчев ден — нали големите кораби го използват и за да повикат катер от пристанището да прибере екипажа. А ако се разнесе наблизо, можеш да не чуеш два пистолетни изстрела непосредствено един след друг. Сирена вместо заглушител? Хитро.
Сега наистина всичко си идваше на мястото, даже най-незначителните подробности. Бях доволен, че