съм открил мотива — съкровището на капитан Кид. Но не можех мно-го добре да свържа Тобен, Стивънс или когото и да било другиго с убийството. Всъщност по време на параноичните си пристъпи си мислех, че Макс и Ема също може да са замесени.

Като се имаше предвид местното общество, наистина можеше да става въпрос за заговор с участието на много хора. Но кой всъщност беше натиснал спусъка? Опитах се да си представя Макс, Ема, Тобен и Стивънс, а може би дори и Цолнър, всички на задната веранда на къщата на Том и Джуди… Или навярно някой друг, някой, когото изобщо не бях виждал или за когото не се бях сещал. Трябва да си много внимателен и адски сигурен, преди да наречеш някого убиец.

Освен това трябваше да открия съкровището — не защото давах и пукната пара за него, а защото всички останали щяха да питат къде е. Малкият Джони тръгва да търси съкровища. Трябва да надхитри неколцина зли пирати, да вземе съкровището и да го предаде на държавата. Каква потискаща мисъл!

Зачудих се дали няколко милиона в злато и скъпоценности биха ме направили щастлив. „Златото, което прелъстява и светци.“ Преди да се задълбая прекалено надълбоко в тази мисъл, си спомних за всички хора, умрели заради това злато — навярно мъжете, чийто кораб бе нападнал Кид, след това някои от собствения му екипаж, самият Кид — и още кой знае колко мъже и жени през последните три века. И накрая Том и Джуди Гордън. Имах тревожното предчувствие, че смъртоносната върволица няма да спре дотук.

Към пладне наминах покрай цветарския магазин и оставих нощното гърне. Не бях закусвал, затова поканих Ема на обед, но тя каза, че била заета. Петъците в цветарството били натоварени дни — събирания, вечери и така нататък. Освен това имало три погребения, които по характера си са непредвидими събития. Имала постоянна поръчка от винарните „Тобен“ всеки уикенд да зарежда с цветя ресторанта и фоайето им. И разбира се, следващата вечер беше голямото соаре на Фредрик.

— Плаща ли си сметките? — попитах.

— Не. Затова му го казах направо. В брой или с кредитна карта. Никакви чекове. И го отрязах за поръчките за дома му.

Каза го по начин, който предполагаше, че би искала да отреже нещо повече.

Тръгнах си и се поразходих. Характерът на кратката ни връзка някак си се бе променил. Тя определено се държеше малко хладно. Жените си имат начини да те смразят и ако се опиташ да ги стоплиш, просто смъкват още повече температурата. За тази игра трябват двама и картите вече са белязани, затова винаги предпочитам да не играя.

Купих си сандвич и бира, върнах се в джипа и отидох на скалата на Том и Джуди. Поседях там и си изядох обяда. Ридовете на капитан Кид. Невероятно. И не изпитвах никакви съмнения, че числото 44106818, което беше част от историята, по някакъв начин е щяло да бъде свързано с ерозиралия участък от скалата, където са щели да открият съкровището — четирийсет и четири крачки или четирийсет и четири градуса, десет крачки или десет градуса, или нещо подобно. Можеш да си играеш с числата и тяхното значение и накрая да стигнеш до място по твой собствен избор.

— Страхотни сте били двамата. Адски ми се иска да ми се бяхте доверили. Сега нямаше да сте мъртви.

Сякаш в отговор, някъде наблизо изчурулика птичка.

Изправих се на скалата и с бинокъла си погледнах към фермите и лозята на юг, докато не забелязах Кулата на Тобен Ужасния, която се издигаше над ледниковата равнина, най-високото нещо в целия район — вторият пенис на лорд Фреди.

— Лайнар такъв — гласно казах аз.

Реших, че ми се иска да се махна надалеч — надалеч от телефона, от къщата, от Бет, Макс, Ема, ФБР, ЦРУ, от шефовете ми и дори от приятелите ми в Ню Йорк. Когато погледнах през Пролива към Кънектикът, ми хрумна да ида до казиното „Фоксуудс“.

Слязох от скалата и подкарах към ферибота на Ориент. Пътуването мина приятно, Проливът бе спокоен и след час и двайсет минути с джипа ми бяхме в Ню Лондон, Кънектикът.

Потеглих към „Фоксуудс“, огромното казино и хотел насред пустошта — всъщност на земята на племето машантукет пекуот. Взех си стая в хотела, купих си необходимите ми тоалетни принадлежности, качих се в стаята, разпечатах четката си за зъби, после слязох в казиното да се срещна със съдбата си.

Имах голям късмет на двайсет и едно, излязох на нула на ротативните, загубих малко на зарове и на рулетка. До осем вечерта бях на загуба само с около две хиляди долара. Страхотно забавление.

Опитах се да се поставя на мястото на Фреди Тобен — разхождам се с гадже под ръка, олеквам с по десет бона на уикенд, винарната работи, но не достатъчно бързо. Целият ми свят скоро ще се разсипе. И все пак аз продължавам в същия дух и дори ставам по-безразсъден с хазарта и пилеенето, защото скоро ще ударя джакпота. Не този джакпот във „Фоксуудс“, а джакпотът, който е бил заровен от триста години и аз зная къде е, а той е мъчително близо, навярно мога да видя къде е заровен, когато минавам покрай Плъм Айланд с яхтата си. Но не мога да взема това съкровище без помощта на Том и Джуди Гордън, на които съм се доверил и които съм привлякъл за свои партньори. И аз, Фредрик Тобен, съм направил добър избор. От всички плъмайландски учени и служители, които съм срещал, Том и Джуди са тъкмо онези, които искам да привлека — млади, умни, сериозни, имат усет и най-важно, проявяват вкус към добрия живот.

Реших, че Тобен е привлякъл семейство Гордън скоро след пристигането им тук, както свидетелстваше фактът, че четири месеца по-късно те се бяха пренесли от къщата недалеч от ферибота в сегашната си къща до морето. Това беше станало по предложение на Тобен, също както и купуването на яхтата.

Очевидно Фредрик Тобен бе дебнал плъмайландската си връзка и навярно беше отхвърлил доста кандидати. Предполагах, че е имал друг партньор от острова, но нещо се беше объркало и този човек или тези хора сега бяха мъртви. Трябваше да проверя дали преди две-три години някой от служителите не е бил постигнат от преждевременна смърт.

Осъзнах, че проявявам към Фредрик Тобен неприемлива предубеденост — че наистина искам той да е убиецът. Не Емане Макс, не Цолнър, даже не Стивънс. Фредрик Тобен.

Колкото и да се опитвах да поставя други в ролята на убиец, Тобен все ми беше в главата. Без да го заявява гласно, Бет подозираше Пол Стивънс и ако всички останали улики при двамата бяха еднакви, имаше по-голяма вероятност да е той. Мислите ми за Тобен бяха прекалено свързани с чувствата ми към Ема. Просто не бях в състояние постоянно да не, си представям как двамата се чукат. Искам да кажа, че от десетина години не се бях чувствал така.

Не исках прибързано да обвинявам Фреди, но реших да продължа с предположението, че го е извършил той, и да видя дали ще успея да събера достатъчно солидни доказателства срещу него.

Колкото до Пол Стивънс, той спокойно можеше да е замесен, но ако Тобен го беше привлякъл, защо му бяха нужни семейство Гордън? А ако Стивънс не участваше в играта, дали се досещаше за нея? Дали като лешояд не чакаше дасе спусне и да грабне дела си след като дългата, тежка работа по лова вече бе свършена от други? Или пък Стивънс действаше сам? Сигурно бих могъл да събера обвинения срещу Стивънс, който познаваше Плъм Айланд, имаше възможност, оръжие, ежедневна близост до жертвите и най-вече личностни данни да разработи плана и да убие партньорите си. Може би, ако имах късмет, щях да осигуря електрическия стол и на Стивънс, и на Тобен.

И после имаше вероятност някой друг…

Мислех за всичко онова, което се беше случило преди семейство Гордън да намерят смъртта си с пръснати черепи. Можех да видя Том, Джуди и Фредрик, и тримата живеещи прекалено нависоко, пилеещи прекалено много, едновременно отчаяни и уверени в успеха на предприятието си.

Бяха педантично точни в полагането на основата за така нареченото откриване на съкровището. Интересно, че бяха решили да не го заравят в имението на Тобен край морето. Бяха решили да използват местна легенда — Ридовете на капитан Кид. Разбира се, после са щели да съобщят, че издирването им ги е довело точно до това конкретно място и да признаят, че са измамили бедната Маргарет Уили, която е щяла да се спука от яд, че е продала земята, и да е убедена, че Тад я наказва. Семейство Гордън са щели да й подарят някой накит като утешителна награда.

При разследването на убийство често търсех най-простото обяснение и в случая то беше наистина просто — алчност. Фреди не бе човек, който да дели с други, а дори да е бил готов на това, чудех се дали