— Да ви донеса ли още кафе, или ужасно бързате да се приберете?

На връщане към Матитък отново изпитах онова странно усещане, че всичко това няма да свърши добре — нито случаят, нито връзката ми с Ема, нито онази с Бет, каквато и да беше тя, нито пък кариерата ми. Чувствах се като в зловещата тишина и ясното небе преди да удари ураган.

Докато се обличах на следващата сутрин, на вратата се позвъни и реших, че ще отвори Ема, която беше на долния етаж. Привърших с обличането — кафяви панталони, раирана риза, син блейзер и обувки на бос крак, стандартни дрехи за морска провинция. В Манхатън хората, които не носят чорапи, често протягат в ръце празни консервени кутии, но тук това бе Ъгез сМс.

Десетина минути по-късно слязох долу и заварих Ема Уайтстоун на кухненската маса да пие кафе с Бет Пенроуз. Леле!

Беше един от онези моменти, които изискват чувство за такт, и аз казах:

— Добро утро, детектив Пенроуз.

— Добро утро — отвърна тя.

— Това е партньорката ми Бет Пенроуз — съобщих на Ема. — Предполагам, че сте се запознали.

— И аз предполагам така — отвърна Ема. — Пием кафе.

— Мислех си, че ще се срещнем по-късно — подчертано казах на Бет.

Плановете ми се промениха. Снощи ти оставих съобщение по телефонния секретар.

— Не съм го проверявал.

Ема се изправи.

— Трябва да тръгвам на работа.

— О… Ще те закарам — предложих аз.

Бет също се изправи.

— И аз трябва да вървя. Просто наминах да взема онези финансови разпечатки. Ако са при теб, можеш да ми ги дадеш веднага.

— Сядайте — обърна се и към двама ни Ема. — Сигурно имате да вършите работа. — Тя се насочи към вратата. — Ще се обадя на Уорън да ме вземе. Той живее наблизо. Ще бъда в кабинета. — На излизане от кухнята не погледна към мен.

— Тя е председателка на Пеконийското историческо дружество — съобщих на Бет.

— Наистина ли? Малко е младичка за тази работа.

Налях си чаша кафе.

— Реших да те информирам за събитията като израз на любезност — каза Бет.

— Не ми дължиш никакви любезности.

— Е, ти много ми помогна.

— Благодаря.

Останахме прави — аз си пиех кафето, а Бет миеще чашата и лъжичката си, сякаш се готвеше да си тръгва. Забелязах до стола й куфарче.

— Седни — казах аз.

— Трябва да тръгвам.

— Пийни още кафе.

— Добре. — Тя си наля, седна срещу мен и каза:

— Тази сутрин изглеждаш много спретнат.

— Опитвам се да си променя имиджа. Никой не ме приема сериозно. — Тя носеше нов шит по поръчка костюм, този път морскосин, с бяла блуза. Имаше чудесен вид, свежа и с ясни очи. — И ти изглеждаш много добре — отвърнах на комплимента.

— Благодаря. Винаги се обличам добре.

— Така е. — Малко строго, но това си е мое мнение. Не можех да разбера какво мисли за гостенката ми, ако изобщо мислеше нещо за нея. Освен лекото емоционално привличане, което изпитвах към Бет, си напомних, че тя ми бе дала известна свобода в професионално отношение.

Не бях сигурен дали трябва да й разкажа, че в нейно отсъствие съм постигнал съществен напредък, че според мен наистина съм открил мотива за двойното убийство и че Фредрик Тобен трябва да се провери. Но защо да си пъхам главата в торбата? Можеше и да греша. Всъщност тази сутрин вече не бях толкова сигурен, че Тобен е истинският убиец на Том и Джуди Гордън. Спокойно можеше да знае повече от онова, което казваше, но най-вероятно спусъка бе натиснал някой друг — някой като Пол Стивънс.

Реших да видя какво е открила Бет и какво иска от мен. Мачът щеше да е интересен. Първи рунд:

— Макс прекрати кариерата ми в саутхолдското управление — казах аз.

— Зная.

— Затова смятам, че повече не трябва да ми се съобщава никаква полицейска информация.

— Сериозно ли говориш? Или се цупиш?

— По малко и от двете.

Известно време тя си поигра с лъжичката си, после отвърна:

— Наистина уважавам мнението и проницателността ти.

— Благодаря.

Бет се огледа.

— Доста голяма къща.

— Голяма гримирана дама.

— На вуйчо ти ли е?

— Да. Той е на Уолстрийт. Там има много пари. Споменал ме е в завещанието си. Пуши много.

— Е, чудесно е, че имаш къде да се възстановяваш.

— Трябваше да ида на Карибите.

Тя се усмихна.

— Нямаше да се забавляваш толкова много. Между другото, как се чувстваш?

— О, чудесно. Много съм добър, докато не се опитам да се напрегна.

— Не се напрягай.

— Няма.

— Е, какво откри през последните няколко дни? Постигна ли нещо?

— Малко. Но, както казах, Макс ми би шута и шефът ми ме е видял по телевизията в деня на убийството. Освен това мисля, че твоят приятел господин Наш е казал някоя лоша дума за мен пред началниците ми. Много дребнаво от негова страна.

— Ти много го озори, Джон. Обзалагам се, че малко ти е ядосан.

— Възможно е. Навярно иска да сложи край на жизнения ми цикъл.

— Е, това не зная.

„Аз пък го зная.“

— По-важното е, че навярно ще ми се наложи да давам обяснения на големите шефове.

— Жалко. Кажи, ако мога с нещо да ти помогна.

— Благодаря. Всичко ще се оправи. За пред обществото не е хубаво да се ебаваш с ранено ченге.

— Всъщност искаш ли да напуснеш полицията?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Искам да се върна. Готов съм.

— Добре. Изглеждаш готов.

— Благодаря. Е, кой е убил Том и Джуди Гордън?

Тя насилено се усмихна.

— Мислех си, че ти ще ми кажеш.

— Едва ли можеш да се надяваш да получиш много за един долар седмично. Или беше месечно?

Известно време Бет си поигра с лъжичката, после ме погледна и попита:

— Когато се запознах с теб, отначало не те харесах. Знаеш ли защо?