— И на мен.

И така нататък.

По стените висяха много портрети, черно-бели снимки на предците на Клаудио, стари фотографии на морски регати, стари сцени от Грийнпорт и прочее. Обичам старите ресторанти — те са нещо като живи музеи, в които можеш да изпиеш по някоя бира.

Именно в ресторанта на Клаудио през юни се запознах със семейство Гордън и това е една от причините, поради които исках да дойдем тук, освен че стомахът ми копнееше за червен сос. Понякога е добре физически да се върнеш на конкретно място, когато искаш да си спомниш нещо, случило се там.

Спомних си за родителите си, за брат си и сестра си, за това как седяхме на тези маси, обсъждахме какво сме правили през деня и крояхме планове за следващия. Не се бях сещал за това от години.

Така или иначе, оставих настрани детските си спомени, към които е по-добре да се връщаш на кушетката при психоаналитика, и върнах мислите си към юни тази година.

Бях дошъл тук, защото това бе едно от малкото места, които знаех. Все още се чувствах малко слаб, но нищо не може да те освежи така, както бар, на който сервират бира.

Поръчах обичайния си коктейл — будвайзер — и незабавно забелязах изключително привлекателната жена на няколко стола от мен. Туристическият сезон още не беше започнал, бе ранна делнична вечер, валеше и в заведението нямаше много хора. Срещнах погледа й. Тя ми се поусмихна и аз се преместих до нея.

— Здрасти — казах аз.

— Здравей — отвърна тя.

— Казвам се Джон Кори.

— Джуди Гордън.

— Сама ли си?

— Да, освен мъжа ми, който е в тоалетната.

— О… — Сега забелязах венчалната й халка. Защо не мога да запомня винаги да поглеждам за венчални халки? Е, но даже да бе омъжена, сега беше сама… Но аз се отклонявам.

— Ще ида да ти го доведа.

Тя се усмихна.

— Не си прави труда.

Бях влюбен, но галантно отвърнах:

— До скоро. — Готвех се да се върна на стола си, когато се появи Том и Джуди ни запозна.

Извиних се, но Том каза:

— Какво ще кажеш за още една бира?

Бях забелязал, че двамата не говорят с тукашния акцент, и реших, че са подранили туристи или нещо такова. Нямаше я онази нюйоркска грубост, с която бях свикнал. Има един виц за някакъв тип от Средния Запад, който си върви по нюйоркска улица и пита един от минувачите: „Извинете ме, сър, бихте ли ми казали как да стигна до Емпайър Стейт Билдинг, или просто трябва да ида да си го начукам?“

Във всеки случай не исках да пия с тях, може би защото ми беше неудобно, че се бях опитал да свалям жена му и така нататък, но поради някаква причина, която никога няма да проумея, реших да остана.

Е, аз мога да съм голям темерут, но двамата бяха толкова отворени, че не след дълго им разказах за скорошното си премеждие и те си спомниха, че са гледали историята по новините. За тях бях известна личност.

Споменаха ми, че работели на Плъм Айланд, което ми се стори интересно, и че дошли от работа направо тук с яхта, което също ми се стори интересно. Том ме покани да видя яхтата, но аз отклоних предложението, тъй като не се интересувах чак толкова от яхти.

Разбра се, че имам къща до морето, и тъкмо тогава Том ме попита къде е и ме помоли да му я опиша откъм залива, за да могат да ми дойдат на гости. Направих го и за моя изненада след седмица двамата наистина се появиха.

Така или иначе, в ресторанта на Клаудио си допаднахме и след час вечеряхме заедно. Това се беше случило преди около три месеца, не чак толкова много време, но ми се струваше, че ги познавах добре. В момента обаче откривах, че има неща, които не зная.

— Хей, Джон — повика ме Ема!

— Извинявай. Мислех си за първата ми среща със семейство Гордън. Точно тук на този бар.

— Наистина ли? Много ли ти е мъчно?

— Не съм осъзнавал колко приятна ми е била компанията им. Приемам този случай малко по-лично, отколкото би трябвало.

Тя кимна. Побъбрихме за едно-друго. Дойде ми наум, че ако Ема е в комбина с убиеца или ако по някакъв начин участва в заговора, щеше да се опита да изцеди малко информация от мен. Но тя като че ли изобщо искаше да избегне темата и аз нямах нищо против.

Масата ни беше готова и отидохме на закритата тераса, която гледа към залива. Започваше осезаемо да захладнява и аз със съжаление отбелязах, че лятото си отива. Бях вкусил собствената си тленност — буквално я вкусих, когато кръвта шурна от устата ми — и предполагам, по-късите дни и студеният вятър ми напомняха за факта, че е свършило и моето лято, че малкият Джони, който толкова се бе пулил на оня куршум от мускет, най-после е пораснал, докато е лежал в канавката на Западна сто и втора улица с три дупки от по-съвременни куршуми в тялото си.

Америка е страна на втората и третата възможност, място на многобройни възкресения, така че само пълен идиот не може в крайна сметка да се оправи.

— Струваш ми се разсеян — каза Ема.

— Опитвам се да реша дали искам да започна с пържени калмари, или с нещо друго.

— Пърженото не е полезно за теб.

— Липсва ли ти големият град? — попитах я.

— От време на време. Липсва ми анонимността. Тук всеки знае кой с кого спи.

— Е, щом показваш всичките си гаджета на служителите си…

— А на теб липсва ли ти големият град?

— Не зная… И няма да разбера, докато не се върна. — Изправих се и се извиних: — Трябва да ида до тоалетната. — Излязох при джипа си и взех нощното гърне в торбичката за подаръци.

Върнах се, поставих торбичката пред нея и Ема ме попита:

— За мен ли е?

— Да.

— О, Джон, не трябваше… сега ли да го отворя?

— Моля те.

Тя бръкна в торбичката и извади гърнето, което бе завито в тънка розова хартия.

— Какво е?

Внезапно изпитах пристъп на паника. Ами ако онази дърта вещица от антиквариата беше сгрешила? Ами ако бе объркала Ема Уайтстоун с някоя друга?

— Почакай — казах, — може би не трябва да го отваряш… Другите клиенти ни наблюдаваха, любопитни и усмихнати. Ема разви тънката хартия, и извади бялото нощно гърне с рози и го вдигна за дръжката.

Наоколо се разнесе ахване. Или поне така прозвуча. Някой се засмя.

— О, Джон! — възкликна Ема. — Прекрасно е. Откъде разбра?

— Аз съм детектив. — Пфу!

Тя възхитено разглеждаше гърнето, обръщаше го, гледаше печата на производителя и така нататък. Сервитьорът се приближи и каза:

— В дъното има тоалетни, ако предпочитате.

Е, така или иначе, всички добре се посмяхме и Ема каза, че щяла да посади в гърнето миниатюрни рози, че това определено щяло да попречи на хората да сядат на него и така нататък.

Вечерята премина приятно. Разговаряхме и гледахме пристанището. Тя ме попита дали бих искал да прекарам нощта отново с нея. Исках. Ема отвори чантичката си, извади четка за зъби и гащички и каза:

— Приготвила съм се.

Сервитьорът комик случайно минаваше покрай нас в същия момент и попита: