какво или къде…

— Археологическите разкопки са били само за прикритие. Така са имали възможност да обикалят с лопати отдалечени райони на острова. Освен това не бих се изненадал, ако голяма част от архивната работа също е била за прикритие.

— Защо?

— Не биха им позволили да задържат нищо. Плъм Айланд е държавна земя. Така че е трябвало да си измислят собствена легенда. Лгендата за това как Том и Джуди Гордън са видели нещо в архивите — тук или в Лондон, — в което се споменавало за Дърветата на капитан Кид или за Ридовете на капитан Кид, и по-късно са щели да заявят, че това ги е накарало да търсят съкровището. В действител ност те вече са знаели, че съкровището е на Плъм Айланд.

— Невероятно!

— Да, но трябва да разработваш проблема отзад напред. Да започнеш с автентична карта или писмени указания, които посочват мястото на съкровището на Плъм Айланд.

Да речем, че притежаваш тази информация. Какво би направила ти?

— Просто щях да предам информацията на държавата.

Това е важен исторически документ и съкровището, ако такова изобщо съществува, има историческа стойност. Ако е на Плъм Айланд, то трябва да бъде открито на Плъм Айланд. Каквото и друго да направиш, няма да е честно и освен това ще е историческа измама.

— Историята е пълна с лъжи, заблуди и измами. Та нали тъкмо така се е появило това съкровище? Защо просто да не извършиш още една? Кой каквото намери, за него си е.

Нали така?

— Не. Ако е на чужда земя — даже да е държавна — съкровището принадлежи на собственика й. Ако аз открия местонахождението му, бих приела награда.

Усмихнах се. Тя ме погледна.

— А ти какво би направил?

— Ами… в духа на историята на капитан Кид, щях да се опитам да сключа сделка. Нямаше просто да съобщя местонахождението на човека, чиято земя е изобразена на картата. Щях честно да изтъргувам тайната срещу дял от съкровището. Даже чичо Сам би взел своя дял.

Тя се позамисли малко, после каза:

— Предполагам, че си прав. Само че семейство Гордън не са постъпили така.

— Не. Те са имали партньор или партньори, които според мен са били по-крадливи от самите тях. И навярно готови на убийство. Всъщност ние не знаем какво са открили Гордънови или пък какви са били намеренията им, защото са ги убили. Можем да допуснем, че са започнали със сигурната информация за местонахождението на съкровището на Плъм Айланд и че всичко, което са направили след това, просто е съзнателна и хитра заблуда — Пеконийското историческо дружество, археологическите разкопки, архивната работа, даже седмицата, прекарана в държавния архив в Лондон — всичко това е подготовка за прехвърлянето и повторното заравяне на съкровището от земята на чичо Сам в земята на семейство Гордън.

— И тъкмо затова са купили онази земя от госпожа Уили — място, на което да заровят съкровището… Ридовете на капитан Кид.

— Точно така. Изглежда ли ти логично, или съм луд?

— Че си луд, луд си, но е логично.

Не обърнах внимание на забележката й и продължих:

— Ако са заложени десетина-двайсет милиона, те ще са изключително внимателни. Няма да бързат, ще прикрият следите си преди някой дори да е усетил, че оставят следи, предварително ще обмислят проблемите с историци, археолози и властите. Не само че ще забогатеят, но и ще се прочуят, и за добро или зло ще попаднат в центъра на вниманието. Те са млади, красиви, умни и червиви с пари. И не искат никакви проблеми.

— Но нещо се е объркало.

— Сто на сто — защото са ги убили.

Замълчахме. Сега вече имах много отговори, но ми оставаха още повече въпроси. Навярно някои от тях завинаги щяха да си останат загадка, тъй като подобно на Уилям Кид, Том и Джуди Гордън бяха отнесли някои тайни със себе си в гроба.

— Кой според теб ги е убил? — попита накрая Ема.

— Навярно партньорът или партньорите им.

— Естествено… но кой?

Още не зная. Ти имаш ли някакви подозрения?

Тя поклати глава, но ми се стори, че подозира някого.

Бях споделил много информация с Ема Уайтстоун, която всъщност не познавах. Но аз имам добър усет за хората, на които мога да се доверя. В случай че грешах и тя участваше в заговора, пак нямаше да има значение, защото, така или иначе, тя вече знаеше всичко това. И ако отидеше Да каже на Фредрик Тобен или на някой друг, че съм разбрал, толкова по-добре. Фредрик Тобен живееше много нависоко в кулата си и щеше да трябва много дим, за да го предупреди. А ако беше замесен някой друг, когото не познавах, димът можеше да стигне и до него. Във всяко разследване настъпва момент, в който просто оставяш събитията да се развиват от само себе си. Особено когато нямаш време.

Обмислих следващия си въпрос, после реших да действам направо.

— Разбрах, че някои хора от Пеконийското историческо дружество са били на Плъм Айланд, за да направят предварително проучване за евентуални разкопки.

Тя кимна.

— Фредрик Тобен бил ли е сред тях?

Тя наистина се поколеба — сигурно се дължеше на старата й вярност.

— Да — накрая отвърна Ема. — Веднъж ходи на острова.

— Заедно със семейство Гордън ли?

— Да. Мислиш ли… Искам да кажа…

— Мога да разсъждавам за мотива и средството — казах аз, — но никога не мисля гласно за заподозрени. — После прибавих: — Много е важно да запазиш всичко това в тайна.

Ема кимна.

Погледнах я. Изглеждаше такава, на каквато приличаше — честна, интелигентна и приятно луда жена. Харесвах я. Хванах я за ръка и си поиграхме на стискане.

— Благодаря за времето и информацията — казах аз.

— Беше забавно.

Кимнах. Мислите ми се върнаха към Уилям Кид и попитах:

— Значи са го обесили?

— Да. Преди процеса повече от година го държали окован в Англия. Не му позволили адвокат, свидетели и доказателства на защитата. Обявили го за виновен и го обесили. Тялото му било намазано с катран и закачено на вериги като предупреждение за минаващите моряци. Гарваните месеци наред кълвали гниещата плът.

Изправих се.

— Я да идем да пийнем нещо.

Имах нужда от голямо количество тестена храна, затова предложих да вечеряме при Клаудио и Ема се съгласи.

Ресторантът на Клаудио се намира в Грийнпорт, който, както вече казах, има население от около две хиляди души — по-малко от хората, живеещи в собствения ми блок.

Пътувахме на изток по Мейн Роуд. Когато влязохме в селото, наближаваше седем и започваше да се смрачава.

Самото село не е толкова странно или старо, колкото малките селцато беше и все още е действащо