пристанище и риболовен център. През последните години се наблюдаваше известно замогване, бутици, модерни ресторанти и прочее, но заведението на Клаудио си остава почти същото като в детските ми години. По времето, когато в Северния край нямаше много места за хранене, ресторантът на Клаудио си бе там, близо до пристанището — още от миналия век.

Паркирах и излязохме на дългия кей. Там открай време беше закотвен голям стар тримачтов кораб, наблизо имаше ресторант за миди, наоколо се разхождаха хора и на кея бяха завързани няколко моторни яхти, чиито собственици навярно седяха в ресторанта на Клаудио. Бе поредната приятна вечер и аз направих няколко забележки за хубавото време.

— В Карибско море се оформя тропичен фронт на ниско атмосферно налягане — каза Ема. — Малък ураган.

— Ясно. — Нещо като малко лъвче. Приятно е да наблюдаваш урагани от апартамента си в Манхатън. На това парче земя обаче, по-малко от петнайсет метра над морското равнище, те не са толкова приятни. Спомнях си един августовски ураган тук, когато бях дете. Започна забавно, после стана страшно.

И така, разхождахме се и разговаряхме. В първите етапи на връзката винаги е вълнуващо — през първите три дни, — след това понякога двамата осъзнавате, че изобщо не се харесвате. Обикновено е заради нещо, което е казал другият, например: „Надявам се, че обичаш котки“.

Но с Ема Уайтстоун засега всичко беше наред. Очевидно на нея също й харесваше компанията ми.

— Приятно ми е с теб — каза тя.

— И защо?

— Ами… ти не си като повечето мъже, с които съм ходила — те искат само да слушат за мен, да приказват за мен, да обсъждат изкуство, политика и философия и ме питат за мнението ми по всеки въпрос. Ти си различен. Просто искаш секс.

Засмях се.

Ема ме хвана за ръка. Стигнахме до края на кея и спряхме да погледаме лодките.

— Мислех си… — започна тя, — че ако Том и Джуди бяха живи и бяха съобщили, че са открили това прословуто съкровище — пиратско съкровище, съкровището на Кид — тук щеше да е пълно с хора от пресата, както след убийството им. Бяха из целия Саутхолд и разпитваха хората по улицата, снимаха и така нататък.

— Това им е работата.

— Има някаква ирония в това, че дойдоха да отразят убийството на семейство Гордън, вместо богатството им.

Кимнах.

— Интересно наблюдение.

— Чудя се дали журналистите щяха да дойдат в Пеконийското историческо дружество, за да проучат историята на съкровището.

— Навярно.

— Нали разбираш — продължи тя, — както ти казах, и преди е имало истерии около заровени съкровища. За последен път кидоманията се е разпространила из района през 30-те години, по време на Голямата депресия, и дори в края на 50-те. Обикновено се е започвало с някакъв тъп слух или с дребна находка на монети на плажа. Отвсякъде прииждали хора и започвали да ровят по брега, по скалите и горите… От доста време това не се е случвало… Може би времената са се променили. — Погледна ме и попита:

— Като дете играл ли си на пирати?

— Мислех си, за това… Като малък тъкмо тук съм слушал за пирати. Но не много. Вуйна ми беше малко по-образована. Интересуваше се от индианците.

Родът ми е от първите заселници тук и е участвал в революцията. Спомням си разкази за пирати… Имам по-голям брат и си спомням, че един-два пъти с приятелите си играеха на пирати. Детска работа. Като на стражари и апаши, на каубои и индианци.

— Вероятно. Сегашните хлапета си играят на наркомани и наркопласьори. Но… но в именията „Капитан Кид“ имаше едно хлапе. — Разказах й за Били.

— Явлението е циклично — отбеляза Ема. — Може би пиратите пак се връщат на мода. Чел ли си „Островът на съкровищата“?

— Естествено. И „Златният бръмбар“ на По. Спомняш ли си онази тъпа следа с рисунката на коза — всъщност на козле? Схващаш ли?

— Схващам. Чел ли си „Волферт Вебер“ на Уошингтън Ървинг?

Никога не съм чувал.

Страхотна пиратска история — информира ме тя. После се усмихна и попита: — Гледал ли си старите приключенски филми от 30-те и 40-те години?

— Обожавах ги.

— Нали знаеш — продължи Ема, — в английския няма много думи, които да са по-интригуващи и романтични от думи като пират, заровено съкровище, галеон… какво още?

— Приключенски. Тази особено ми харесва.

— Какво ще кажеш за „испански съкровища“?

— Страхотно.

И така, стояхме на кея до големия стар тримачтов кораб, слънцето залязваше и си играехме на тази тъпа игра, измисляхме думи и изрази като корсари, дублони, саби, превръзки за очи, дървени крака, папагали, хвърляне зад борда, пустинни острови, плячка, грабеж, пиратско знаме, карти на съкровища, сандъци със злато, кръстчета, отбелязващи мястото, и така нататък. Накрая и двамата се засмяхме и аз казах:

— Харесвам те.

— Разбира се, че ме харесваш.

Тръгнахме обратно по кея към ресторанта на Клаудио, наистина хванати за ръка, което от много време не бях правил.

Заведението беше претъпкано заради почивните дни и седнахме на бара да пийнем нещо и да почакаме, докато се освободи маса.

Както казах, ресторантът бе стар, построен през 1830 година. Твърди се, че е най-старият в Америка, собственост на един и същ род от 1870-а насам. Моето семейство трудно си поделяше кухнята и банята всяка сутрин — не бях в състояние да си представя, че мога да го правя в продължение на сто и трийсет години.

Във всеки случай, поне според бармана, сградата била хан, когато Грийнпорт бил китоловно пристанище, и барът, на който седяхме с Ема, бил докаран от Манхатън през хиляда осемстотин осемдесет и някоя си.

Самият бар и рафтовете зад него са от махагон, гравирано стъкло и италиански мрамор и имат чуждестранен и екзотичен вид, за разлика от стария колониален стил, характерен за района. Тук можех да си представя, че съм си в Манхатън, особено когато ми замиришеше на италианска кухня. Понякога ми липсват Манхатън и италианският квартал, където в момента например течеше фестивалът на Сан Дженаро. Ако си бях в Ню Йорк, двамата с Дом Фанели щяхме да прекараме цялата нощ на Мълбъри Стрийт, да си пъхаме носовете във всяка будка за вкусотии и накрая да се озовем в някое кафене. Очевидно трябваше да взема някои решения за бъдещето си.

Ема си поръча бяло вино и барманът й каза:

— Имаме шест различни местни бели вина. Някакви предпочитания?

— Да… „Пиндар“ — отвърна тя.

Това е моето момиче. Лоялно и вярно. Няма да пие виното на бившия си любовник пред новия си приятел. Да ви кажа честно, колкото повече остарява човек, толкова повече багаж му се струпва и толкова по-малко може да носи.

Поръчах си будвайзер и се чукнахме.

— Благодаря ти пак за всичко — казах аз.

— Кой урок по история най-много ти хареса?

— Историята на пухеното легло.