От друга страна, когато се окажеш в леглото с току-що срещната жена, трябва да се запиташ дали причината е в чара ти, или в скритите й подбуди. Все пак тъкмо аз я бях потърсил, а не обратното. Къде ли бях чул името й? При Маргарет Уили? Не, бях го намерил преди това в картотеката на семейство Гордън на Плъм Айланд. Всички тези хора изглеждаха свързани. Може би и Маргарет беше в кюпа. Може би с изключение на моя милост, в кюпа бе цялото възрастно население на Северния край. Искам да кажа, че беше като някой от онези филми на ужасите, в които жителите на цялото село са вещици и магьосници, а нищо неподозиращият турист се появява и не след дълго се превръща във вечеря.

Влязох в малкия паркинг на историческото дружество. Цветарския микробус го нямаше, но видях десетгодишен форд.

Оставих нощното гърне на задната седалка, като си мислех, че сега може да не е подходящото време да й го подаря. Навярно след вечеря.

Така или иначе, отидох до входната врата и на нея имате нов стикер с една-единствена дума: „Влез“.

Така и направих. В големия вестибюл извиках: „Ема!“, но никой не ми отговори. Минах през различните стаи на къщата и отново извиках. Никакъв отговор. Струваше ми се нелогично да отключи вратата и да остави отворено с всички тези антики вътре.

Стигнах до стълбището и пак извиках, но безрезултатно. Дойде ми наум, че може да е в тоалетната и че не би трябвало да я викам така. Ако ме беше изчакала, можеше да използва подаръка си.

Във всеки случай се заизкачвах по стълбището, което проскърцваше. Не казвам, че ми се искаше да съм си взел револвера, но наистина ми се искаше.

Качих се на втория етаж и се заслушах. Никакъв звук освен нормалните пропуквания на стара къща. Реших да вляза в салона, който се намираше по средата на дългия коридор.

Опитах се да вървя, без да карам проклетите дъски на пода да скърцат, но всяка моя стъпка предизвикваше високи стонове.

Стигнах до вратата на салона. Беше затворена и аз я открехнах. Проклетите панти изскърцаха. Божичко.

Влязох вътре и иззад полуотворената врата се разнесе крясък. Светкавично се обърнах и Ема се хвърли към мен със сабя, допря върха й до корема ми и извика:

— Така ти се пада, коравосърдечни пирате!

Сърцето ми се разтуптя и мехурът ми едва не се разплиска по пода. Усмихнах се.

— Много смешно.

— Уплаших те, нали?

Освен с пластмасовата извита сабя беше със синя тривърха шапка.

— Да речем, че ме изненада.

— Изглеждаш малко повече от изненадан.

Поуспокоих се и забелязах, че днес е с кафяви панталони, синя блуза и сандали.

— Взех сабята и шапката от магазина за сувенири — каза Ема. — Имаме цял щанд с детски бокдуци. — Тя се приближи до креслото край камината и взе черна пиратска шапка с бял череп и кръстосани кости, пластмасова сабя, превръзка за око и нещо, което приличаше на пергамент. Подаде ми шапката и превръзката, които настоя да си сложа, и затъкна сабята в колана ми. После ми показа жълтия пергамент, на който имаше карта, и рече: — Пиратска карта. — Беше нарисуван обичайният остров с палма, компас, тлъсто лице, което навяваше западен вятър, пунктиран морски маршрут и морски змей — цели девет метра, включително голямото черно кръстче, което бележеше мястото на сандъка със злато.

— Това е едно от най-продаваните неща за деца от всички възрасти — каза Ема. — Хората ужасно си падат по пиратски съкровища.

— Наистина ли?

— Ти не си ли падаш?

— Интересно е. Фредрик интересуваше ли се от пиратски съкровища?

— Може би.

— Не ми ли каза, че си го научила да чете староанглийски почерк?

— Да, но не зная от какво конкретно се интересуваше. — Известно време се гледахме, после тя попита: — Какво става, Джон?

— Не съм сигурен.

— Защо ме разпитваш за Фредрик?

— Ревнувам. Ема не отговори на последните ми думи, а попита:

— Защо искаше да се срещнем тук?

— Ами… мога ли да разчитам, че ще го запазиш в тайна?

— Какво да запазя в тайна?

— Пиратите.

— Какво за пиратите? Да кажеш на свидетеля какво искаш и защо го искаш е много деликатен въпрос. Промених темата.

— Видях се с подчинените ти. Джанет, Ан и…

— Уорън.

— Точно така. Издържах изпита. Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

— Ела да се видиш в огледалото.

Поведе ме в коридора, после в спалнята от осемнайсети век. Погледнах се в огледалото на стената, както си бях с пиратската шапка, превръзката на окото и сабята.

— Изглеждам тъпо.

— Наистина. — Благодаря.

— Обзалагам се, че никога не си го правил на пухено легло.

— Не, никога.

— Трябва да останеш с шапката и превръзката.

— Това моите фантазии ли са, или твоите?

Тя се засмя и после преди да се усетя вече се измъкваше от дрехите си, които остави на пода. Не си бе свалила шапката и като я придържаше с една ръка, се хвърли на леглото — върху юргана, навярно скъпа антика, която никога не беше ставала свидетел на секс.

Влязох в тон с играта и не си свалих шапката и превръзката.

Както казах, тя бе висока и с дълги крака, а леглата по онова време са се правели къси, така че главата и шапката й опираха в горната табла и стъпалата й докосваха долната. Стори ми се смешно и се изхилих.

— На какво се смееш?

— На теб. По-дълга си от леглото.

— Я да те видим теб колко си дълъг.

Във всеки случай, ако никога не сте го правили върху пухен дюшек, не сте загубили много. Вече разбирам защо никой на старите портрети по стените не се усмихва.

По-късно, вече без костюми, двамата седнахме на дъбовата маса в стаята с архива. Ема пиеше билков чай, който миришеше на камфор. Беше събрала малко материали — оригинални документи, няколко стари книги и копия на исторически писма и документи. Прелистваше и отпиваше от чая си. Аз бях в типичното мъжко следсъвкупително настроение и си мислех, че би трябвало да спя или да си тръгна. Но не можех да направя нито едното, нито другото — имах да върша работа.

— От какво точно се интересуваш? — попита Ема.

— Интересувам се от пиратски съкровища. Тук някъде да има такова?

— Естествено. Където и да копаеш, ще откриеш сребърни и златни монети, диаманти и перли. Фермерите казват, че това затруднявало оранта.

— Представям си. Но сега сериозно. — Не мога да понасям, когато хората се правят на остроумни.

— С този район са свързани безброй пиратски легенди и действи — телни истории — каза тя. — Искаш