бил добър в балансирането на многобройни връзки. Това е по-лошо от едновременното разследване на десетина убийства и е много по-опасно.

Така или иначе, трябваше да намеря подарък за Ема и докато пътувах по Мейн Роуд, забелязах антикварен магазин. Страхотно. Отбих и слязох. Хубавото на Америка е, че в страната циркулират повече антики, отколкото изобщо са били създадени.

Започнах да тършувам из изпълнения с дъх на мухъл магазин и собственичката, приятна дребна възрастна госпожа, ме попита дали може да ми услужи с нещо.

— Търся подарък за млада дама.

— Съпруга? Дъщеря?

„За жена, която не познавам добре, но с която съм правил секс.“

— Приятелка.

— Ах. — Тя ми показа няколко неща, но аз не разбирам абсолютно нищо от антики. Тогава ми хрумна блестяща мисъл и я попитах:

— Членувате ли в Пеконийското историческо дружество?

— Не, но членувам в Саутхолдското историческо дружество.

Мили Боже, тук май имаше прекалено много дружества.

— Познавате ли Ема Уайтстоун?

— Естествено. Много фина млада дама.

— Точно така. Търся нещо за нея.

— Колко мило. Какъв е поводът?

„Стандартен следсъвкупителен жест на обич и признателност.“

— Помогна ми да издиря нещо в архивите.

— О, тя е много добра. Какво издирвахте?

— Ами… тъпо е, но от дете се интересувам от пирати. Собственичката се подсмихна. Може би се изхили.

— Прословутият капитан Кид е посещавал нашите брегове — каза тя.

— Наистина ли?

— Преди революцията оттук са минавали много пирати. Ограбвали са французите и испанците по Карибските острови, после са идвали на север, за да пропилеят плячката си или да ремонтират корабите си. Някои са се заселили из тези земи. — Жената се усмихна и продължи:

— С толкова злато и скъпоценности бързо са станали видни граждани.

Мнозина тук са поставили началото на богатството си с пиратство.

Харесваше ми начинът, по който говореше.

— Много от съвременните състояния са натрупани с корпоративно пиратство — отбелязах аз.

— Е, това не ми е известно, но зная, че днешните наркопласьори много приличат на някогашните пирати. Когато бях малко момиче, имахме контрабандисти на алкохол. Ние тук се подчиняваме на закона, но земята ни се намира на морски кръстопът, нали разбирате.

— Да не споменаваме за миграционния път покрай Атлантическото крайбрежие.

— Това е за птиците.

— Точно така.

След още няколко минути спокоен разговор се представих като Джон, а тя като госпожа Симънс.

— В Саутхолдското историческо дружество имате ли някаква информация за пиратите? — попитах я.

— Имаме. Но не много. В архива ни се съхраняват няколко оригинални документа и писма. В малкия ни музей даже има едно обявление за награда.

— А случайно да ви се намира автентична карта с пиратско съкровище, която да фотокопирам?

Тя се усмихна.

— Познавате ли Фредрик Тобен? — попитах.

— Че кой не го познава? Богат като Крез.

Кой пък беше този?

— Той членува ли в Саутхолдското историческо дружество? Господин Тобен, не Крез.

— Не, но щедро ни спонсорира.

— Посещава ли архивите ви?

— Казвали са ми, че ги е разглеждал. Но не и напоследък.

Кимнах. Трябваше постоянно да си напомням, че тук не е Манхатън, че това е общество от двайсетина хиляди души и че макар всички да не се познават в буквалния смисъл, всички познават някой, който познава някой друг. За детектива това е като да гази до коленете в богатство.

Във всеки случай, поне едно от издирванията ми бе свършило и аз помолих госпожа Симънс:

— Бихте ли ми препоръчали нещо за госпожа Уайтстоун?

— Каква сума бихте искали да похарчите?

— За госпожа Уайтстоун нищо няма да е достатъчно. Петдесет долара.

— Ами… хм…

— Сто.

Тя се усмихна, показа ми порцеланово нощно гърне с голяма дръжка, украсена с рисувани рози, и ми съобщи:

— Ема ги колекционира.

— Нощни гърнета ли?

— Да. Използва ги за саксии. Колекцията й е доста голяма.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Пазех това гърне, за да й го покажа. Датира от края на викторианската епоха. Направено е в Англия.

— Добре… ще го взема.

— Всъщност струва малко повече от сто долара.

— Колко малко?

— Двеста.

— Използвали ли са го някога?

— Мисля, че да.

— Приемате ли кредитни карти?

— Разбира се.

— Бихте ли ми го опаковали?

— Ще го поставя в хубава торбичка за подаръци.

— А бихте ли завързали панделка на дръжката?

— Щом желаете.

След сключването на сделката напуснах антикварния магазин с прехваленото нощно гърне в приятна розово-зелена торбичка за подаръци.

След което се отправих към къчогската обществена библиотека, основана през 1841-ва и все още плащаща същите заплати. Библиотеката се намираше на края на селския парк — голяма дъсчена сграда с островръх покрив, който показваше, че навярно някога е била черква.

Паркирах и влязох. На бюрото до входа седеше опърничава на вид възрастна жена, която ме изгледа над очила си. Усмихнах й се и профучах покрай нея.

На входа към рафтовете висеше голям плакат, на който пишеше: „Открийте заровено съкровище — четете книги“. Отличен съвет.

Намерих каталога, който слава Богу не беше компютъризиран, и след десет минути седях на една от масите със справочник, озаглавен „Книга за заровените съкровища“.

Прочетох за Джон Шелби от Такъм, Англия, който през 1672 г. бил хвърлен от коня си в гъсталак и там открил железен котел с повече от петстотин златни монети. Според английските закони за откриване на съкровище, всякакво скрито или загубено имущество принадлежало на Короната. Шелби обаче отказал да даде златото на кралските служители и бил арестуван, съден за измяна и обезглавен. Това навярно бе една от любимите истории на данъчните власти.