следващия път, а винаги има такъв.

В този случай разполагах с вероятен мотив, но не и с убиеца. За него знаех само, че е много умен. Не можех да си представя, че семейство Гордън ще замисли престъпление с идиот.

Една от точките в мислената ми карта на случая бяха винарните „Тобен“. Дори сега, след като се бях сетил за съкровището на Кид и сглобих общата си теория, не можех да разбера по какъв начин се вписва в цялостната картина връзката между Фредрик Тобен и семейство Гордън.

Е, навярно можех…

Потеглих към винарните „Тобен“.

Бялото порше, което принадлежеше на собственика, беше на паркинга. Оставих джипа си там и се насочих към винарната.

Първият етаж на централната кула свързваше различни крила и аз влязох през залата за посетители. На стълбището и асансьора имаше надписи „Само за служители“. Асансьорът, с който при първата ни среща бе пристигнал господин Тобен, се отваряше с електронен код, затова се качих пеш, което предпочитам да правя във всички случаи. Всъщност стълбището представляваше железобетонен пожарен изход, построен в дървената кула, и на всеки етаж имаше стоманена врата с надпис „Втори етаж, счетоводство, личен състав, каса“, „Трети етаж, продажби, реклама, транспорт“ и така нататък.

Надписът на четвъртия етаж гласеше „Ръководство“. Продължих до петия, на който също имаше стоманена врата, този път необозначена. Натиснах бравата, но беше заключено. Забелязах наблюдателна камера и интерком.

Върнах се на четвъртия етаж и след като влязох през вратата, се озовах в приемна. По средата имаше кръгла рецепция, но в нея нямаше никого. От това помещение четири отворени врати водеха към кръгли офиси, очевиден резултат от плана на етажа. Всеки от тях имаше прекрасен голям прозорец. Последната, пета врата бе затворена.

Не видях никого на бюрата в отворените офиси и тъй като беше един и половина, реших, че всички са на обед.

Влязох в приемната и се огледах. Мебелите изглеждаха направени от истинска кожа, лилава, разбира се, и по стените имаше репродукции на де Кунинг и Полък — или просто бяха позволили на децата и внуците на служителите да окачат своите мацаници. Към мен бе насочена наблюдателна камера и аз помахах с ръка към нея.

Затворената врата се отвори и отвътре се появи жена с ефикасен вид.

— С какво мога да ви помогна? — попита ме тя.

— Моля ви, предайте на господин Тобен, че господин Кори е дошъл да се срещне с него.

— Имате ли определена среща, сър?

— Имам уговорка да идвам по всяко време.

— Господин Тобен се готви да излезе за обед. Всъщност вече закъснява.

— Тогава ще го откарам с колата си. Моля ви, кажете му, че съм тук. — Мразя да си размахвам значката в разни офиси, освен ако не съм там, за да помогна или да закопчая белезниците на някого. Понякога персоналът се подплашва и това е вбесяващо. Така че казах на младата дама:

— Предайте му, че е важно.

Тя се обърна към заключената врата, почука, влезе и я затвори зад себе си. Изчаках цяла минута, което наистина е сериозна проява на търпение от моя страна, после влязох и аз. Господин Тобен и младата дама стояха до бюрото му и разговаряха. Той потриваше късата си брада и имаше малко мефистофелски вид. Носеше тъмнолилав блейзер, черни панталони и розова риза. Обърна се към мен, но не отвърна на приятелската ми усмивка.

— Прощавайте, че нахлувам така, господин Тобен — казах аз, — но малко бързам и знаех, че няма да възразите.

Той освободи младата дама и остана прав. Беше истински джентълмен — дори не показа, че е ядосан.

— Това е неочаквано удоволствие за мен — каза господин Тобен.

Обичам този израз.

— И за мен — отвърнах. — Искам да кажа, не смятах, че ще се видим преди събирането ви, но после съвсем ненадейно името ви изскочи на повърхността.

— Как така изскочи?

„Когато срутих бившето ти гадже.“ Всъщност имах и по-любезен отговор.

— Просто разговарях с една дама за случая, нали разбирате, за Том и Джуди, за това колко са обичали вино и как са се радвали на познанството си с вас. Така или иначе, тази дама случайно спомена, че също познавала вас и семейство Гордън. Ето как изскочи името ви.

Той не се хвана на уловката и отвърна:

— И затова ли сте тук?

— Ами… не. — Не се конкретизирах повече. Оставих го да се помъчи. Той продължаваше да стои прав с гръб към прозореца. Заобиколих бюрото му и погледнах навън. — Каква гледка!

— Най-красивата гледка към Северния край, освен ако не живеете във фара.

— Точно така. — Прозорецът на господин Тобен гледаше на север към лозята му. Няколко ферми и овощни градини сред лозята прелестно разнообразяваха пейзажа. В далечината се издигаха ледниковите скали и от тази височина наистина можех да видя Пролива. — Имате ли бинокъл? — опитах аз.

Той се поколеба, после отиде до един нисък шкаф и ми донесе бинокъл.

— Благодаря. — Погледнах към Пролива и отбелязах:

— Вижда се брегът на Кънектикът.

Насочих бинокъла наляво и го фокусирах към скалата, която според мен беше на Том и Джуди.

— Току-що научих, че семейство Гордън са купили един акър от онази скала там. Знаехте ли го? — попитах аз.

— Не.

„Ема ми каза точно обратното, Фредрик.“

— Може да сте им повлияли с деловия си усет…Платили са двайсет и пет бона за участък, който не може да се разработва.

— Трябвало е да знаят, ако правата за разработване на земята са били продадени на общината.

Свалих бинокъла и отвърнах:

— Не съм казвал нищо за това, че правата за разработване са продадени на общината. Казах, че не са можели да разработват участъка. Това би могло да е заради строително зониране, заради липсата на питейна вода, на електричество и какво ли не. Защо решихте, че правата за разработване на земята им са били продадени?

— Не знам. Може да съм го чул някъде — отвърна той.

— О! Тогава сте знаели, че са купили парче земя.

— Мисля, че някой ми спомена за това. Не знаех къде е земята. Знаех само, че е без право на разработване.

— Ясно. — Отново се обърнах към прозореца и насочих бинокъла на Тобен към скалите. На запад възвишенията се спускаха към залива Матитък и можех да видя Дърветата на капитан Кид и именията „Капитан Кид“. Далеч надясно — на изток — погледът ми стигаше чак до Грийнпорт, различаваше се също Ориент Пойнт и Плъм Айланд. — Оттук се вижда по-добре, отколкото от Емпайър Стейт Билдинг — отбелязах аз. — Не е толкова високо, но…

— За какво все пак сте дошли, господин Кори?

Не обърнах внимание на въпроса му и продължих:

— Нали разбирате, вие сте направо на върха на света.

Искам да кажа, погледнете всичко това. Четиристотин акра първокачествена земя, къща до морето, ресторант, порше и кой знае още какво. И си седите тук в тази пететажна кула… между другото, какво има на петия етаж?