— Наистина ли? Ако намериш съкровището, трябва да си го разделим.

— Ако открия съкровището, момко, ще прережа гърлата на всички, които си искат дела — отвърнах с най-добрия си пиратски акцент.

Били се хвана за гърлото с две ръце и закъркори.

Продължих да вървя, като подритвах песъчливата почва, докато накрая не открих каквото търсех — полуизгнил пън от голямо дърво, покрит с пръст и растителност.

— Някога виждал ли си други пънове като този? — попитах Били.

— О, да. Има ги навсякъде.

Огледах се и мислено видях древните борове, които в колониалните времена се бяха извисявали на това равно място край този голям залив в Пролива. Това беше естествен рай за кораби и хора и аз можех да си представя как в Пролива пристига пиратски кораб и хвърля котва край брега. Неколцина мъже влизат с лодка в залива и стигат някъде там, където бе паркиран джипът ми. Завързват лодката за някое дърво и слизат на брега. Носят нещо — сандък — също както Том и Джуди бяха свалили на кея своя сандък. Моряците — Уилям Кид и неколцина други — навлизат в гората, избират едно от дърветата, изкопават дупка, заравят съкровището, после някак си отбелязват дървото и си тръгват с намерението някой ден да се върнат. Разбира се, това никога не става. Затова и има толкова много легенди за заровено съкровище.

— Там е дървото, под което копахме с Джери — съобщи ми Били. — Искаш ли да го видиш?

— Естествено.

Приближихме се до крива дива вишна, висока към пет метра. Били посочи към основата й, където се виждаше полузасипана с пясък плитка дупка.

— Тук е — каза той.

— Защо не сте копали от другата страна на дървото? Или на известно разстояние от него?

— Не зная… просто предполагахме. Хей, имаш ли карта?

Карта на съкровището?

— Имам. Но ако ти я покажа, после трябва да те хвърля в морето.

Били сносно имитира удавяне.

Тръгнах назад към колата. Хлапакът вървеше до мен.

— Защо не си на училище? — попитах го.

— Днес е Рош Хашана.

— Евреин ли си?

— Не, но приятелят ми Дани е евреин.

— Къде е Дани?

— Той отиде на училище.

Това хлапе имаше потенциал за адвокат. Върнахме се при джипа и аз намерих в портфейла си петарка.

— Добре, Били, благодаря ти за помощта.

Той взе банкнотата и отвърна:

— Благодаря! Трябва ли ти още помощ?

— Не, трябва да се върна и да докладвам в Белия дом.

— В Белия дом ли?

Вдигнах велосипеда му и му го подадох. Качих се в колата, запалих двигателя и казах:

— Онова дърво, при което сте копали, не е достатъчно старо, за да е от времето на капитан Кид.

— Наистина ли?

— Капитан Кид е живял преди триста години.

— Леле!

— Нали знаеш всички онези изгнили пънове? Те са били големи дървета, когато капитан Кид е пристигнал на този бряг. Опитай да копаеш до някой от тях.

— Хей, благодаря!

— Ако намериш съкровището, ще се върна за моя дял.

— Добре. Но приятелят ми Джери може да се опита да ти пререже гърлото. Аз не бих го направил, щото ни каза къде е съкровището.

— Джери може да пререже и твоето гърло.

— Ужас!

И си тръгна.

Сега трябваше да намеря подарък за Ема. По пътя напреднах още повече в сглобяването на мозайката.

Наистина, заровените съкровища можеха да са повече, но онова, което бяха търсили и спокойно можеше да са открили семейство Гордън, бе заровено на Плъм Айланд. Бях сравнително сигурен в това.

А Плъм Айланд беше държавна собственост — всичко, извадено от земята му, принадлежеше на държавата и конкретно на министерството на вътрешните работи.

И така, най-лесният начин да измъкнеш кесаревото съкровище от кесаревата земя е да го прехвърлиш на собствена територия. Ако живееш под наем обаче, това не може да стане. Затова — voila, онзи един акър до залива, купен от Маргарет Уили.

Но оставаха няколко въпроса. Един от тях бе как семейство Гордън са разбрали, че на Плъм Айланд има заровено съкровище. Отговор: открили са чрез интереса и членуването си в Пеконийското историческо дружество. Или преди много време го е разбрал някой друг и не е имал достъп до Плъм Айланд, затова той, тя или те се сприятелили с Том и Джуди, които в качеството си на висши служители имали почти неограничен достъп до острова. Накрая този човек или хора споделили информацията си с тях и планът бил замислен, сделката сключена и подписана с кръв под светлината на мъждукаща свещ или нещо такова.

Том и Джуди бяха добри граждани, но не бяха светци. Замислих се за онова, което бе казала Бет — „златото, което прелъстява и светци“ — и осъзнах колко точни са тези думи.

Гордънови очевидно бяха възнамерявали да заровят повторно съкровището на своя земя, после да го открият, да съобщят на света и честно да си платят данъците на чичо Сам и щата Ню Йорк. Може би партньорът им бе имал други идеи. Това беше то. Партньорът им не е бил доволен от петдесетте си процента от плячката, върху които навярно е щяло да му се наложи да плаща тежки данъци.

Това ме накара да се зачудя колко би могло да струва съкровището. Очевидно достатъчно, за да доведе до двойно убийство.

Както учех студентите си, всяка теория трябва да съответства на всички факти. В противен случай трябва да се проверят фактите. Ако те са верни и теорията не действа, трябва да промениш теорията.

В този случай повечето от първите факти насочваха към погрешна теория. Като оставех това, най-после разполагах с обща теория, както казват физиците — така наречените археологически разкопки на Плъм Айланд, адски скъпата яхта, високият наем за къща до морето, честото пътуване с яхтата до острова, членуването в Пеконийското историческо дружество, онзи един акър очевидно безполезна земя на Пролива и навярно пътуването до Англия. Като се прибавеха странното пиратско знаме, развято на мачтата на Том и Джуди, липсващият сандък за лед и осемцифреното число в атласа им, можеше да се получи солидна обща теория, която обединяваше всички тези на пръв поглед несвързани неща.

Или — и това беше голямото „или“ — аз бях загубил прекалено много кръв от мозъка си, бях изпаднал в абсолютна заблуда и умствено не ставах за детективска работа.

Това също беше възможно. Искам да кажа, вижте Фостър и Наш, двама сравнително умни мъже с всички възможности на света зад гърба си, а те бяха изпаднали в абсолютна заблуда и вървяха по погрешна следа. Мозъците им си бяха наред и все пак ги ограничаваше тесният им светоглед: международни интриги, биологична война, международен тероризъм и прочее. Навярно дори никога не бяха чували за капитан Кид. Чудесно.

Така или иначе, въпреки моята обща теория, оставаха неща, които не знаех и които не разбирах. Едно от тях бе кой е убил Том и Джуди Гордън. Понякога хващаш убиеца още преди да си открил всички факти или да разбереш какво имаш — в такива случаи убиецът понякога е така любезен да ти обясни какво си пропуснал, какво си объркал, какви са били мотивите му и така нататък. Когато получавам признание, аз искам нещо повече от потвърждение на вината — искам урок по престъпно мислене. Това е добре за