— Добре. Вземи ме към шест от цветарския магазин.

— Става. — Огледах се и забелязах две униформени саутхолдски ченгета, но Макс не се виждаше.

Поръчката ни пристигна и започнахме да се храним. Обичам да ми готвят други.

— Защо толкова се интересуваше от капитан Кид? — по пита ме Ема.

— От кого? А… пиратите. Ами, любопитно е. Искам да кажа, че е бил точно тук, в Северния край. Сега като че ли си спомням. От детските си години.

Тя ме изгледа и каза:

— Снощи беше много възбуден.

Както вече казах, след първоначалното ми избухване снощи се бях помъчил да успокоя топката. Но госпожа Уайтстоун все още изгаряше от любопитство за причината за моето любопитство. Отговорих й:

— Ако намеря съкровището, ще го поделя с теб.

— Много мило.

— Иска ми се да се върна в къщата на историческото дружество — казах колкото е възможно по- безгрижно. — Какво ще кажеш за следобед?

— Защо?

— Трябва да купя на майка ми нещо от магазина за сувенири.

— Ако станеш член на дружеството, ще ти направя намаление.

— Добре. Защо да не те взема… да речем в четири?

Тя сви рамене.

— Става.

Погледнах я. Върху лицето й падаше слънчева светлина. Понякога на другата сутрин — наистина ми е неприятно да го кажа — но понякога се чудиш къде, по дяволите, ти е бил умът предишната вечер или още по-лошо, чудиш се дали не си си лепнал нещо. Но тази сутрин се чувствах прекрасно. Харесвах Ема Уайтстоун. Харесваше ми начинът, по който омете две пържени яйца, четири наденички, купчина пържени картофи, препечена филийка с масло, сок и чай със сметана.

Тя погледна часовника над бара и чак тогава разбрах, че Ема дори не носи часовник. Тази дама имаше свободен дух и в същото време бе председателка и архивистка на Пеконийското историческо дружество. Прекрасно противоречие.

Много хора й се усмихваха и я поздравяваха и ясно се виждаше, че я харесват. Това винаги е добър признак. Ако ви звучи така, като че ли тази седмица се влюбвах за втори път, може и да е вярно. Но се чудех за преценката на Ема Уайтстоун за мъжете, конкретно за Фредрик Тобен и навярно за самия мен. Може би тя не беше проницателна по отношение на силния пол или пък изобщо на хората. Може би харесваше всички мъже. Ние с Фредрик определено не можехме да сме по-различни. Привличането й към Фредрик Тобен, предполагам, се дължеше на пълния джоб на панталоните му, докато към мен сигурно се дължеше на онова, което издуваше предницата на панталоните ми.

Във всеки случай си поговорихме и аз реших до следобед да не засягам темата за пиратите или за капитан Кид. Накрая обаче любопитството ми надделя. В главата ми се оформяше невероятно предположение и аз взех от сервитьорката молив, и написах на една салфетка числото 44106818. Обърнах салфетката към Ема и я попитах:

— Дали ще спечеля, ако играя на лотария с тези числа?

Тя се усмихна, докато дъвчеше препечената си филийка, и каза:

— Джакпот. Откъде ги взе?

— От нещо, което прочетох. Какво означават?

Тя се огледа и понижи глас.

— Ами, когато капитан Кид бил в бостънския затвор по обвинение в пиратство, тайно пратил на жена си Сара бележка и отдолу пишело тези числа.

— И?

— И през последните триста години всички се опитвали да ги разберат.

— Какво означават според теб?

— Най-очевидният отговор е, че са свързани със заровеното съкровище.

— А не смяташ ли, че са номерът на пакета му с дрехи в химическото чистене?

— Пак ли ще се правим на тъпи?

— Просто се майтапя. Разбираш ли? Майтапя се?

Тя обели очи. Всъщност наистина беше малко рано за хумора ми.

— Не искам да обсъждаме това тук — каза Ема. — Последната вълна от кидомания се е развихрила през 40-те години и не искам да ме обвинят, че съм предизвикала ново масово търсене на съкровища.

— Добре.

— Имаш ли деца? — попита тя.

— Навярно.

— Бъди сериозен.

— Не, нямам деца. Ами ти?

— И аз нямам. Но бих искала.

И така нататък. След малко се върнах на въпроса за числата и шепнешком я попитах:

— Възможно ли е тези числа да са географски координа ти?

Тя очевидно не искаше да обсъжда въпроса, но отвърна:

— Това е очевидното решение. Осемцифрени географски координати. Минути и секунди. Това наистина се пада някъде около Диър Айл, в Мейн. — Наведе се над масата и продължи:

— Маршрутът на Кид при плаването му обратно към района на Ню Йорк през 1699-а е доста добре документиран, ден по ден и от сигурни свидетели, така че не е много вероятно да е спрял на Диър Айл, за да зарови съкровището си.

— Тя прибави: — За Диър Айл обаче има друга легенда. Предполага се, че Джейкъб Астор7 наистина е открил там съкровището на Кид или на друг пират и че това е поставило началото на богатството му. — Ема отпи от чая си. — За заровеното съкровище на капитан Уилям Кид има безброй книги, пиеси, балади, слухове, легенди и митове. Деветдесет и девет процента от тях са точно това — митове.

— Добре, но онези числа, които Кид е написал на жена си, не са ли сериозно свидетелство за нещо?

— Да, те означават нещо. И все пак даже да са географски координати, навигацията по онова време е била прекалено първобитна, за да локализира нещо с абсолютна точност. Особено широчината. Осемцифрените координати с минути и секунди могат да са на стотици метри разстояние, ако се касае за методите, използвани през 1699-а. Дори днес с помощта на сателитните навигационни устройства можеш да допуснеш грешка от пет-шест метра. Ако копаеш, за да търсиш съкровище и се отклониш дори само с пет метра, можеш да изровиш доста дупки. Мисля, че предположенията за числовите координати са изоставени в полза на други теории.

— Какви например?

Тя ядосано си пое дъх, хвърли поглед наоколо и отвърна:

— Ами, ето… — Взе молива и салфетката и даде на всяка от цифрите съответния й буквен еквивалент. Крайният резултат не ми говореше нищо.

Проучих буквите отпред назад и отзад напред, после обърнах салфетката наопаки и попитах:

— Да не би Кид да е страдал от дислексия?

Тя се засмя.

— Безполезно е, Джон. И по-големи умове от теб и мен са се опитвали да го дешифрират в продължение на триста години. Според всички това число е безсмислено. Просто шега.

— Но защо?… Искам да кажа, че Кид е бил в затвора с висящо обвинение…

— Е, добре, не е безсмислено и не е шега. Но има смисъл само за Кид и жена му. Тя е имала възможност да го посещава в затвора на няколко пъти. Разговаряли са. Били са отдадени един на друг. Той може да й е дал половината информация устно или с друго писмо, което да се е загубило.

Това бе интересно. Като моята професия, само дето този ключ имаше тристагодишна давност.

— Някакви други теории? — попитах.