ежеседмично.

Затова играх на сигурно отбелязах:

— Расисти.

— Не е задължително. Така или иначе, не ми пука кой знае колко, че имам индианска кръв. Прабаба ми по майчина линия е била корчауг.

— Е, имаш прекрасен тен.

— Благодаря.

Наближихме голяма бяла дъсчена сграда, разположена сред няколко акра гора. Спомних си, че като дете един-два пъти бях виждал заведението. Все още пазя тези детски спомени за различни места в главата си, живи летни сцени, все едно че гледаш диапозитиви.

— Мисля, че като съвсем малък съм идвал тук със семейството си — казах на госпожа Уайтстоун.

— Напълно възможно. Къщата е на двеста години. Ти на колко си?

Не обърнах внимание на въпроса й и попитах:

— Как е храната?

— Зависи. — Тя помълча за миг. — Мястото е прекрасно и е далеч от утъпканите пътеки. Никой няма да ни види и да разпространи клюката.

— Добра идея. — Завих по чакълената отбивка, паркирах и отворих вратата си с все още запален двигател. Иззвъня камбанка и на таблото се появи предупреждение. — Хей, ти си успяла да изключиш гласа!.

— Нали не искаме да ни дразни гласът на бившата ти жена?

Слязохме от колата и тръгнахме към гостилницата. Тя ме хвана за ръка, което ме изненада.

— Кога се освобождаваш от работа? — попита Ема.

— Сега.

Обядът беше много приятен. В заведението почти нямаше хора и наскоро го бяха реставрирали, така че ако дадеш воля на въображението си, можеше да се върнеш в 1784-та — Лудия Антъни Уейн се мотаеше наоколо и си поръчваше грог, каквото и да е това.

Храната общо взето бе американска, нищо сложно, което допада на моите хищнически вкусове, а госпожа Ема Уайтстоун се оказа истинско американско момиче, нищо сложно, което също допадна на хищническите ми вкусове.

Не обсъждахме убийството, нито господаря Тобен и изобщо каквито и да е неприятни теми. Тя наистина си падаше по историята и разказите й направо ме заплениха. Е, не съвсем, но не беше трудно да приемаш историята, поднесена ти с въздушния глас на Ема Уайтстоун.

Разказа ми за преподобния Янгс, който довел тук паството си от Кънектикът през 1640-та, и аз гласно се зачудих дали са взели нюлондонския ферибот, което ми донесе хладен поглед. Спомена за капитан Кид и за други не толкова известни пирати, които преди триста години плавали из тези води, после ми разказа за рода Хортън, един от чиито представители построил тази гостилница. И после се заредиха генералът от американската революция Франсиз Мариън Блатната лисица, на когото според нея бил кръстен Ист Мариън, макар аз да възразих, че навярно в Англия има град на име Мариън. Но тя си знаеше своето. Разказа ми за родовете Ъндърхил, Тутхил и малко за Уайтстоун, за хора с малки имена като Абиджа, Чаунси, Икабод и Барнабас, да не споменавам за Джошуа, Самюъл и Айзък, които дори не били еврейски. И така нататък.

И хоп! Отново онова усещане. Докато Пол Стивънс ме бе отегчил до смърт с компютърното си дуднене, Ема Уайтстоун ме омагьосваше с въздушния си глас, да не споменавам за сиво-зелените й очи. Във всеки случай, крайният резултат беше същият — бях чул нещо, което предизвика забавена реакция в моя иначе буден мозък. Внимателно се заслушах, за да видя дали ще го каже пак, каквото и да бе то, и се опитах да си го спомня и да разбера защо ми се е сторило важно. Но напразно. Този път обаче знаех, че съм съвсем близо и че много скоро ще се сетя.

— Усещам присъствието на Лудия Антъни Уейн — казах.

— Наистина ли? Разкажи ми.

— Ами, седи на онази маса до прозореца и крадешком ти хвърля погледи. А мен ме гледа кръвнишки. Мърмори си:

„Какво толкова има той, дето да го нямам аз?“

Тя се усмихна.

— Ти си луд.

И така нататък.

Е, без изобщо да усетим, вече беше станало три и келнерът започваше да проявява нетърпение. Мразя да прекъсвам хода и енергията на разследването, за да се втурна след нечии гащички — detectus interruptus. Факт е, че първите седемдесет и два часа на разследването са най-критични. Но човек трябва да отговаря на определени биологични потребности, а моите аларми направо кънтяха.

— Ако имаш време, можем да се поразходим с яхтата ми — предложих аз.

— Имаш яхта?

Всъщност нямах, така че това навярно не бе правилният подход. Но имах къща до залива и кей и бих могъл да й кажа, че яхтата е потънала.

— Отседнал съм в имението на вуйчо ми. На залива.

— На залива значи.

— Точно така. Да вървим.

Напуснахме „Дженеръл Уейн Ин“ и потеглихме към къщата ми, която е на двайсетина минути западно от Хог Пек.

Докато пътувахме, тя ме попита:

— Харесва ли ти тук?

— Да, струва ми се. Искам да кажа, че е хубаво, но не съм сигурен, че ставам за тук.

— Тук има много ексцентрици — информира ме Ема.

— Аз не съм ексцентрик. Аз съм луд.

— И такива имаме достатъчно. Това не е някоя затънтена селска провинция. Познавам фермери, завършили най-престижни университети, познавам астрономи от института „Къстър“, а има винари, които са учили във Франция, и учените от лабораториите Плъм Айланд и Брукхейвън, както и професори от университета, художници, поети, писатели и…

— Архивисти.

— Да. Дразня се, когато хората от големия град ни мислят за провинциалисти.

— Аз определено не мисля така.

— Живяла съм девет години в Манхатън. Голяма досада.

Липсваше ми домът ми.

— Долових в теб известна огражданеност, съчетана с провинциален чар. Тук си точно на мястото си.

— Благодаря ти.

Мисля, че минах едно от най-важните изпитания по пътя ми към леглото.

Пътувахме през фермерски и лозарски район и Ема каза:

— Тук есента е дълга и ленива. Овошките още са натежали от плод, не са прибрани и много от зеленчуците. В Нова Англия към Деня на благодарността може да вали сняг, а тук още да събират реколтата… Досаждам ли ти?

— Не, изобщо. Рисуваш прекрасна словесна картина.

— Благодаря.

Сега бях на първата площадка на стълбището, което водеше към спалнята.

По принцип и двамата го давахме леко и весело, така, както правят хората, които наистина са малко нервни, защото знаят, че може да са се отправили към завивките.

Във всеки случай завихме по дългата отбивка към къщата и Ема каза:

— Голяма гримирана дама.