златото е измамно. Искам да кажа, че това бе интересно, но дали имаше някаква връзка с двойното убийство? Освен това дали не беше преувеличение? Малко отмъщение от страна на госпожа Уайтстоун? Нямаше да е първата изоставена любовница, която ме пращаше да душа по лъжлива следа, за да почерни живота на другата страна. Затова запитах направо:

— Смятате ли, че Фредрик Тобен може да е убил семейство Гордън?

Тя ме изгледа така, сякаш си бях загубил ума, после отвърна:

— Фредрик ли? Той изобщо не е способен на насилие.

— Откъде знаете?

— Бог знае, че му дадох достатъчно причини да ми посегне — усмихна се госпожа Уайтстоун. — Просто не е агресивен.

Винаги се владее абсолютно. И защо му е да убива Том и Джуди Гордън?

— Не зная. Не зная даже защо са били убити. А вие?

Тя помълча секунда, после каза:

— Може би заради наркотици.

— Защо мислите така?

— Ами… Фредрик беше загрижен за тях. Използваха кокаин.

— Той ли ви го каза?

— Да.

Интересно. Особено защото Фредрик не ми го бе споменал и защото в това нямаше и грам истина. Зная как изглеждат и се държат пристрастените към кокаина и семейство Гордън не бяха такива. Защо тогава Тобен им го беше лепнал?

— Кога ви го каза?

— Не много отдавна. Преди няколко месеца. Каза, че дошли при него и го питали дали не иска малко качествена дрога. Занимавали се с това, за да могат да купуват кокаин за самите себе си.

— Вие вярвате ли в това?

Тя сви рамене.

— Възможно е.

— Добре… да се върнем на връзката между господин Тобен и семейство Гордън. Вие смятате, че той ги е търсел и се е стремял към по-близки отношения, така ли?

— Така изглеждаше. Зная, че през деветте месеца, докато бяхме заедно, той често ги търсеше по телефона и рядко организираше събиране, без да ги покани.

Замислих се за това. Определено не се връзваше с информацията на господин Тобен.

— Тогава с какво семейство Гордън са привличали господин Тобен?

— Не зная. Но със сигурност зная, че той караше всички да си мислят, че е точно обратното. Странното е, че семейство Гордън като че ли нямаха нищо против, сякаш за тях беше чест да са в компанията на Фредрик. И все пак в малкото случаи, в които сме оставали само четиримата, ясно можеше да се види, че се възприемат като равни на него. Разбирате ли?

— Да. Но защо са се престрували?

— Кой знае? — Госпожа Уайтстоун ме погледна за миг, после каза:

— Сякаш го шантажираха. Като че ли знаеха нещо за него. За пред хората той беше голямата клечка.

Насаме Том и Джуди се държаха много фамилиарно с него.

Шантаж. Оставих тази мисъл да ферментира в продължение на повече от половин минута.

— Това са само предположения — продължи Ема Уайтстоун. — Разсъждения. Да не си помислите, че се опитвам да му отмъстя или нещо такова. Имах хубави моменти с Фредрик и го харесвах, но когато той скъса с мен, не се почувствах наранена.

— Добре. — Погледнах я и очите ни се срещнаха. — Разговаряли ли сте с Фредрик след убийството?

— Да, вчера сутринта. Той ми позвъни.

— Какво ви каза?

— Нищо повече от онова, което приказват всички. Обичайните неща.

Продължихме с някои подробности за този телефонен разговор и той наистина изглеждаше обичаен и официален.

— Днес разговаряли ли сте с него? — попитах я.

— Не.

— Аз го посетих тази сутрин.

— Наистина ли? Защо?

— Не зная.

— Не знаете и защо сте тук.

— Точно така. — Не исках да й обяснявам, че след Плъм Айланд и семейство Мърфи ми липсват потенциални свидетели, че съм изхвърлен от разследването и че трябва да разпитвам хора, които областното управление изобщо не смята да разпитва. Не че дращех по дъното на казана, но в известен смисъл работех по ръба на тълпата. — Познавате ли някой от приятелите на семейство Гордън?

— Почти не се движа в тези кръгове, освен когато бях с Фредрик. Пък и това бяха негови приятели.

— Началникът Максуел не беше ли също техен приятел?

— Така ми се струва. Тази връзка винаги ми е била също толкова неразбираема, колкото и с Фредрик.

— Нещо не мога да открия нито един приятел на семейство Гордън.

— От онова, което зная, всичките им приятели са хора от Плъм Айланд. Това не е толкова странно. Казах ви — те са затворена група. По-добре да потърсите там, отколкото тук.

— Навярно.

— Как ви се стори Фредрик?

— Възхитителен човек. Компанията му ми беше много приятна. — Което си бе вярно. Но след като вече знаех, че е забил госпожа Уайтстоун, бях убеден повече от всякога, че на света няма сексуална справедливост.

— С малки очички.

— И подвижни.

— Точно така. Мога ли да ви помоля за една услуга?

— Можете.

— Нали няма да му кажете за нашия разговор?

— Няма да навлизам в подробности. Но ще му кажа, че сме разговаряли. Никога не лъжа. Но мога да пазя тайна.

— Повече не ми и трябва.

В Манхатън няма толкова много преплетени връзки като тук. Трябваше да имам това предвид и да настроя стила си в съответствие с него. Но аз съм умно момче и мога да го направя. Така че казах на Ема Уайтстоун:

— Разбирам, че познавате началника Максуел.

— Кой не го познава?

— Някога ходили ли сте с него?

— Не. Но ми е предлагал.

— Не обичате ли ченгета?

Тя се засмя. Отново размърда пръсти и кръстоса крака.

Мили Боже!

Продължихме в същия дух още петнайсетина минути и Ема Уайтстоун ми разказа много клюки, много проницателна информация за различни хора, макар че по-голямата част очевидно нямаше нищо общо със случая. Проблемът беше, че все още не знаех какво правя тук, но въпреки това ми бе много приятно. Трябва да отбележа обаче, че аз съм джентълмен. Да свалям някоя колежка е в реда на нещата, защото като равна, тя може да ми каже да се разкарам. С цивилните обаче, особено с онези, които накрая могат да се изправят пред областния прокурор, трябва да се внимава. Няма нужда да компрометираш себе си или