— Къде?

— Къщата. Така наричаме старите викториански сгради.

— А, ясно. Между другото, вуйна ми някогае членувала в Пеконийското историческо дружество. Джун Бонър.

— Звучи ми познато.

— Познавали са се с Маргарет Уили. Всъщност вуйна ми е родена тук и тъкмо затова е накарала вуйчо Хари да купи тази лятна къща.

— Как е моминското й име?

— Не съм сигурен — май че Уитърспунхамптъншайър.

— Да не си правиш майтап с името ми?

— Не, госпожо.

— Разбери моминското име на леля си.

— Добре. — Спрях пред гримираната дама.

— Ако е от стар род — каза тя, — мога да проуча. Имаме много информация за старите родове.

— Наистина ли? Много скелети в килерите, така ли?

— Понякога.

— Леля Джун може да произхожда от род на конекрадци и курви.

— Възможно е. В моето фамилно дърво има много такива.

Подсмихнах се.

— Възможно е родовете ни да са свързани — продължи Ема. — Може с теб да сме роднини по непряка линия.

— Възможно е. — Вече бях изкачил стълбището и вратата на спалнята беше на около три метра. Всъщност все още седях в джипа.

— Ето че пристигнахме — казах и излязох от колата.

Тя ме последва и погледна към къщата.

— И това е нейната къща? — попита Ема.

— Била е. Тя почина. Вуйчо Хари иска да ми я продаде.

— Прекалено голяма е за сам човек.

— Мога да я разрежа наполовина. — Добре, сега в къщата, обиколка на първия етаж, проверка на телефонния секретар в кабинета — няма съобщения, — в кухнята за две бири и после на задната веранда и на плетените столове.

— Обичам да гледам водата — каза тя.

— Тук е точно мястото за това. Правя го от няколко месеца.

— Кога трябва да се връщаш на работа?

— Не съм сигурен. Следващия четвъртък имам преглед при доктора.

— Как се замеси в този случай?

— Началникът Максуел.

— Не виждам яхтата ти — отбеляза Ема.

Погледнах към разклатения кей.

— А, трябва да е потънала.

— Потънала ли?

— А, сега си спомням. На ремонт е.

— Каква е?

— Ами… седемметрова…

— С платна ли е?

— Не. Падам си по моторни яхти. Ти умееш ли да караш платноходка?

— Малко.

И така нататък.

Бях си свалил сакото и обувките и си навих ръкавите. Тя си събу сандалите и двамата вдигнахме босите си крака на парапета. Късата й бежова рокля се беше плъзнала доста над коленете.

Взех бинокъла и двамата се заредихме да гледаме към залива, яхтите, блатата — когато бях дете, ги наричаха „мочурища“ — небето и прочее.

Бях стигнал на петата бира, Ема също не изоставаше. Харесвам жените, които могат да пият бира. Тя вече бе малко замаяна, но главата и гласът й още бяха ясни.

С бинокъла в едната ръка и с бирата в другата, Ема каза:

— Това е едно от основните места за среща по миграционния път покрай Атлантическото крайбрежие, нещо като място за почивка за прелетните птици. — Погледна през бинокъла към далечното небе и продължи: — Виждам ята диви гъски, гмурци и морски патици. Ще останат тук до ноември и после ще продължат на юг. Рибарят стига до, Южна Америка.

— Това е хубаво.

Ема остави бинокъла в скута си и зарея поглед към морето.

— В бурни дни — каза тя, — когато вятърът идва от североизток, небето става сребристосиво и птиците се държат странно. Създава се усещане за злокобна изолираност, някаква зловеща красота, която трябва да се почувства и чуе също толкова, колкото и да се види.

Известно време помълчахме, после попитах:

— Искаш ли да видиш къщата?

— Естествено.

Първата ми спирка в обиколката на втория етаж беше спалнята ми и не стигнахме по-нататък.

На Ема наистина й трябваха три секунди, за да се освободи от дрехите си. Имаше адски хубав цялостен загар, здраво тяло, всичко си бе точно на мястото и точно както си го бях представял.

Тя вече беше гола, докато аз още разкопчавах ризата си. Ема ме наблюдаваше как се събличам и вниманието й привлече кобурът с револвера на глезена ми.

От опит зная, че много жени не си падат по въоръжени мъже, затова казах:

— Трябва да го нося по закон. — Това бе вярно за Ню Йорк, но не беше задължително тук.

— Фредрик носи пистолет — отвърна тя.

Интересно.

Във всеки случай, вече бях гол. Тя се приближи до мен и ме докосна по гърдите.

— Това от изгаряне ли е?

— Не, дупка от куршум. — Аз се обърнах. — Виждаш ли? Това е изходната рана.

— Боже Господи!

— Най-обикновена драскотина. Ето, виж тази. — Показах и входната рана в долната част на корема си, после пак се обърнах и й показах изходната на задника си. Раната на левия ми прасец не бе толкова интересна.

— Можело е да те убият — каза тя. Свих; рамене.

— Дребна работа, госпожо.

Така или иначе, радвах се, че чистачката е сменила завивките, радвах се, че в нощното ми шкафче има презервативи, радвах се, че малкият ми приятел реагира на Ема Уайтстоун. Изключих звънеца на телефона.

Коленичих до леглото, за да си кажа молитвата, а Ема легна и обви много, много дългите си крака около шията ми.

Във всеки случай, без да навлизам в подробности, ние се спогодихме много добре и заспахме в прегръдките си. Тя се чувстваше прекрасно и не хъркаше.

Когато се събудих, слънцето вече залязваше и Ема спеше свита на топка до мен. Имах чувството, че е трябвало да направя нещо по-конструктивно от това да се любя следобед. Но какво? Бях получил сериозна заплаха и ако Макс или Бет не споделяха с мен информация, като например лабораторните анализи, резултатите от аутопсията и прочее, щеше да ми се наложи да продължа без съвременните технически постижения на полицейската наука. Трябваха ми телефонните записи, трябваха ми докладите за отпечатъците, трябваха ми повече данни за Плъм Айланд, трябваше ми достъп до местопрестъплението. Но ми се струваше, че няма да получа нито едно от всичко това.