смъртоносното раняване.

Което отново ме върна към Том и Джуди. Погледнах към небето и мислено им пратих нещо като мил поздрав и сбогуване, и обещание, че ще направя всичко по силите си, за да открия убиеца им. И ги помолих да ми пратят някакъв знак.

Предполагам, че се дължеше на чувството за пълен покой, на освобождаването на сексуалната енергия или може би на съзерцаването на звездите, на свързването на светлите точици — на каквото и да се дължеше, аз вече знаех. Цялата картина, усещанията, точките, свързващите линии, всичко внезапно си дойде на мястото и мислите ми запрепускаха толкова бързо, че не можех да ги настигна.

— Това е! — извиках аз и издишах толкова много въздух, че започнах да потъвам.

Изплувах на повърхността, като плюех вода. Ема беше до мен и ме наблюдаваше загрижено.

— Как си?

— Страхотно!

— Да не си…

— Дърветата на капитан Кид!

— Какво?

Хванах я за ръцете и заплувахме на едно място.

— Какво ми разказа за дърветата на капитан Кид?

— Разказах ти легендата, че капитан Кид заровил част от съкровището си под едно от дърветата до заливчето Матитък. Затова ги наричат „Дърветата на капитан Кид“.

— Става дума за пирата капитан Кид, нали?

— Да. Уилям Кид.

— Къде са тези дървета?

— Точно на север оттук. Там, където заливчето излиза в Пролива. Защо пи…

— Какво е правил тук капитан Кид? Какво общо има с това място?

— Не знаеш ли?

— Не. Нали затова те питам.

— Мислех си, че всички знаят…

— Аз не зная. Кажи ми.

— Ами, предполага се, че съкровището му е заровено някъде наоколо.

— Къде?

— Къде ли? Ако знаех, щях да съм богата. — Тя се усмихна. — И нямаше да ти кажа.

Божичко. Това бе поразително. И всичко съвпадаше… но може и да бях тръгнал по съвсем погрешен път… Не, по дяволите, всичко съвпадаше. Всички онези отделни парченца, които бяха приличали на теорията за хаоса, сега заставаха на местата, си и се превръщаха в общата теория, която обясняваше всичко.

— Да…

— Добре ли си? Струваш ми се пребледнял или посинял.

— Нищо ми няма. Трябва да пийна нещо.

— И аз. Вятърът започва да захладнява.

Доплувахме до брега, взехме си дрехите и изтичахме голи през моравата до къщата. Взех два дебели халата и гарафата с бренди на вуйчо Хари. Седнахме на верандата, пиехме и гледахме светлинките оттатък залива. По водата се плъзгаше платноходка. На лунната светлина бялото й платно изглеждаше призрачно. По обсипаното със звезди небе се носеха облаци. Каква нощ. Каква нощ!

— Близо съм. Много близо — казах на Том и Джуди.

Ема ме погледна и протегна към мен чашата си. Налях и още бренди.

— Разкажи ми за капитан Кид — помолих я.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Всичко.

— Защо?

— Защо ли? Обожавам пиратски истории.

Ема се замисли за миг, после попита:

— Откога?

— Още от дете.

— Това свързано ли е с убийството?

Погледнах я. Въпреки скорошната ни близост, едва я познавах и не бях сигурен, че мога да й поверя тайната си. Освен това разбирах, че проявявам прекалена възбуда от легендата за капитан Кид.

— Как е възможно капитан Кид да е свързан с убийството на семейство Гордън? — Мъчех се да изглеждам спокоен.

Тя сви рамене.

— Не зная. Затова те питам.

— Сега не съм на работа. Просто пиратските истории са ми интересни.

— И аз не съм на работа. Никаква история до утре.

— Добре. Ще останеш ли да спиш тук?

— Може би. Остави ме да си помисля.

— Естествено.

Пуснах някаква танцувална музика по касетофона и потанцувахме на задната веранда, боси и по халати. После отново си сипахме бренди и погледахме залива и звездите.

Беше една от онези очарователни нощи, както се казва, една от онези вълшебни нощи, които често са прелюдия към нещо не толкова добро.

Госпожа Ема Уайтстоун реши да преспи при мен.

Стана рано, намери течността за уста и си направи гаргара достатъчно шумно, за да ме събуди. После взе душ, използва сешоара ми, среса се с пръсти, намери в чантичката си червило и грим, които приложи пред огледалото на шкафа ми — и всичко това както майка я е родила.

Докато си обуваше гащичките, стъпи в сандалите си, после си нахлузи роклята през главата. Четири секунди.

Беше от онези непретенциозни жени, които нямат нужда от много животоподдържащи системи, за да прекарат нощта у някого.

Не съм свикнал жените да са готови преди мен, затова трябваше да претупам душа си. Напъхах се в най-тесните си джинси и си облякох бяла риза с къс ръкав. Оставих револвера си заключен в чекмеджето.

По предложение на госпожа Уайтстоун отидохме до къчогския ресторант, истинска реликва от 30-те години. Заведението бе претъпкано с фермери, разносвачи, местни търговци, неколцина туристи, шофьори на камиони и може би още една двойка, която се опознаваше на закуска и след секс.

Седнахме в малко сепаре и аз отбелязах:

— Нали не искаме хората да клюкарстват, ако те видят в същите дрехи, които си носила и вчера?

— Престанаха да клюкарстват за мен още преди години.

— Ами моята репутация?

— Твоята репутация, Джон, може само да се издигне, като ходиш с мен.

Тази сутрин бяхме малко язвителни.

Тя си поръча огромна закуска с наденички, яйца, варени и после изпържени картофи и препечен хляб, като спомена, че снощи не е вечеряла.

— Снощи изпи вечерята си — напомних й аз. — Предло жих ти да ида за пица.

— Пиците не са полезни за теб.

— А това, което току-що си поръча, не е полезно за теб.

— Ще пропусна обеда. Какво ще кажеш за вечеря?

— Естествено. Тъкмо щях да те питам.