— А, да. Сега си спомням. Изглеждате чудесно.

Тя също, но не е прието да сваляш свидетелка, затова не го споменах. Имаше прекрасен, мек, въздушен глас, който намирах за секси.

— Познавате ли Фредрик Тобен? — попитах я.

— Кой не го познава?

— Той е член на Пеконийското историческо дружество.

— И наш най-голям спонсор. Дава ни вино и пари.

— Почитателка ли сте на виното?

— Не. А вие?

— Да. Мога да различа мерло от будвайзер. Със завързани очи.

Тя се усмихна.

— Обзалагам се, че на много хора им се иска преди години да са навлезли във виното — казах аз. — Искам да кажа в бизнеса с вино.

— Не зная. Интересно е, но не е чак толкова доходно.

— За Фредрик Тобен обаче е — отбелязах аз.

— Фредрик живее много по-нашироко, отколкото позволяват доходите му.

Наведох се напред. — Защо говорите така?

— Защото е така.

— Добре ли го познавате? Лично?

— А вие познавате ли го лично?

Наистина не обичам да ме разпитват, но тук стъпвах по тънък лед. Как се сгромолясват величията.

— Бях на една от дегустациите му — отвърнах. — През юли. Бяхте ли там?

— Бях.

— Аз отидох заедно със семейство Гордън.

— Да. Струва ми се, че ви видях.

— Аз не съм ви видял. Щях да ви запомня.

Тя се усмихна.

— Добре ли го познавате? — отново попитах аз.

— Всъщност имахме връзка.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, че бяхме любовници, господин Кори. Това ме разочарова. Все пак се върнах към работата и попитах:

— Кога е било това?

— Започна… о, преди около две години и продължи…

Толкова ли е важно?

— Можете да-откажете да отговорите на всеки въпрос.

— Зная.

— Какво се случи накрая? — попитах.

— Нищо. Фредрик просто колекционира жени. Връзката ни продължи около девет месеца. Нищо особено и за двама ни, но не беше зле. Ходихме до Бордо, пътувахме по Лоара, отидохме в Париж. Уикенди в Манхатън. Всичко беше чудесно. Той е много щедър.

Замислих се над това. Лекичко се опитвах да свалям Ема Уайтстоун и ме дразнеше фактът, че Фредрик отдавна ме е изпреварил.

— Ще ви задам личен въпрос и не сте длъжна да ми отговаряте. Става ли? — попитах аз.

— Става.

— Още ли сте?… Искам да кажа…

— С Фредрик продължаваме да сме приятели. Сега живее с друга жена. Сондра Уелс. Пълен фалш, включително името.

— Така. Казахте, че живее много по-нашироко, отколко то позволяват доходите му.

— Да. Дължи на банките и частните инвеститори малко състояние. Харчи прекалено много. Жалкото е, че печели много добре и навярно би могъл да живее прекрасно от печалбите си, ако не беше „Фоксуудс“.

— „Фоксуудс“ ли?

— Да, нали знаете. Индианското казино. В Кънектикът.

— А, да. Значи Тобен играе хазарт?

— Непрекъснато. Веднъж ходих с него. Загуби около пет хиляди долара само за един уикенд. На карти и рулетка.

— Мили Боже! Надявам се, че е имал обратен билет за ферибота.

Тя се засмя.

„Фоксуудс“. Качваш се с колата си на ферибота от Ориент Пойнт до Ню Лондон или пък на фоксуудския скоростен ферибот и на автобуса до „Фоксуудс“, разоряиаш се и се връщаш на Ориент в неделя вечер. Чудесно разнообразие от работата в Северния край и ако не прекаляваш, можеш да си прекараш страхотно — да спечелиш или загубиш неколкостотин долара, да вечеряш, да гледаш някое шоу, да спиш в хубава стая. Да излезеш с готино гадже. На много от местните обаче не им допада близостта до греха. Някои съпруги не обичат половинките им да пилеят там парите за храна. Но както и с всичко останало, това е въпрос на равнище.

И така, Фредрик Тобен се оказваше комарджия. Но ако се замислиш, дали загубеното в казиното можеше да е повече от ежегодните печалби от виното? Наистина, гроздето тук все още беше експериментално и до този момент — успешно. Нямаше главня, болести, нито студове или големи жеги. Но някой ден ураганът Анабел или Зики щеше да отвее милиард лози в Лонгайландския пролив и той щеше да заприлича на нещо като най-голямата кутия с кола в света.

И после идваха Том и Джуди, които си бяха играли с малки патогенни бацили. Накрая бяха заложили на нещо друго и бяха загубили. Фредрик рискуваше с реколтата и печелеше, после рискуваше с картите и рулетката и също губеше.

— Знаете ли дали семейство Гордън някога са ходили с господин Тобен във „Фоксуудс“? — попитах госпожа Уайтстоун.

— Едва ли. Но не зная. Откакто с Фредрик се разделихме, мина около година.

— Ясно. Но още сте приятели. Още си говорите.

— Предполагам, че сме приятели. Той не обича бившите му любовници да му се сърдят. Иска с всичките да е приятел. Това е много интересно на събиранията. Обича да е в едно помещение с десетина жени, с които е правил секс.

Кой не обича?

— И не смятате, че господин Тобен и госпожа Гордън са имали любовна връзка?

— Не зная със сигурност. Но не мисля. Той не преследваше омъжени жени.

— Колко галантно.

— Не, той е страхлив. Съпрузите и приятелите го плашат. Трябва да е имал лош опит. — Тя като че ли се подсмихна по въздушния си начин. — Във всеки случай предпочиташе Том Гордън да му е приятел, отколкото Джуди Гордън да му е любовница.

— И защо?

— Не зная. Така и не успях да разбера привързаността на Фредрик към Том.

— Мислех си, че е обратното.

— Така смятаха повечето хора. Всъщност Фредрик търсеше Том.

— Защо?

— Не зная. Отначало си мислех, че е начин да се добере до Джуди, но после разбрах, че не преследва омъжени жени.

Тогава реших, че трябва да има нещо общо с привлекателността на семейство Гордън и с работата им. Фредрик е колекционер на хора. Въобразява си, че е водещата личност в Северния край. Може и да е. Не е най-богатият, но виното му дава известно положение. Разбирате ли?

Кимнах. Понякога ровиш с дни и седмици и не откриваш нищо. Понякога удряш на злато. Но понякога