— Страхотно. Иска ми се да си бях взел фотоапарата.

Заизкачвахме се по широка вита стълба. Аз вървях малко зад нея. Гащичките й наистина бяха миниатюрни. Имаше и прекрасни крака, ако си падате по това.

На втория етаж тя ме отведе в стая, която описа като „горния салон“, и ме покани да седна на дървен стол до камината.

— Да ви предложа чаша билков чай? — попита госпожа Уайтстоун.

— Вече пих няколко чаши, благодаря.

Тя седна на люлеещия се стол срещу мен, кръстоса много, много дългите си крака и попита:

— Какво точно ви трябва, господин Кори?

— Първо бих искал да ви задам няколко въпроса за Пеконийското историческо дружество. С какво се занимава то?

— С история. В Северния край има много местни исторически дружества, повечето от които се помещават в исторически сгради. Нашето е най-голямо и се нарича Пеконийско по индианското наименование на този район. Имаме около петстотин члена. Някои са много видни личности, други са обикновени фермери. Всички сме се посветили на запазването, документирането и предаването на нашето наследство.

— И на откриването на още неща за това наследство.

— Да.

— С помощта на археологията.

— Да. И на проучването. Имаме интересен архив.

— Може ли да го видя после?

— После можете да видите каквото желаете. — Тя се усмихна.

О, сърцето ми! Искам да кажа, дали само ме дразнеше, или беше наистина? Усмихнах й се. И тя се усмихна. Обратно към работата.

— Активни членове ли бяха семейство Гордън? — попитах аз.

— Да.

— Кога се записаха в дружеството?

— Преди около година и половина. Бяха се преместили тук от Вашингтон. По произход са от Средния Запад, но били на държавна служба в столицата. Предполагам, че го знаете.

— Някога обсъждали ли са работата си с вас?

— Почти не.

— Някога били ли сте в къщата им?

— Веднъж.

— Общувахте ли с тях?

— От време на време. Пеконийското историческо дружество организира много прояви.

— Том изпитвал ли е сексуално привличане към вас? — с известна деликатност попитах аз.

Вместо да се обиди или шокира, тя отвърна:

— Сигурно.

— Но не сте имали сексуална връзка?

— Не. Никога не ми е предлагал.

Прочистих гърлото си.

— Разбирам…

— Вижте, губите времето и на двама ни с тези въпроси.

Не зная защо и кой е убил семейство Гордън, но това няма нищо общо с мен или с любовен триъгълник с мое участие.

— Не съм казвал такова нещо. Просто проверявам сексуалните аспекти като част от разследването.

— Е, не съм спала с него. Мисля, че й беше верен. Доколкото зная, тя също му беше вярна. Тук е трудно да въртиш любов, без всички да разберат за това.

— Така може би смятате вие.

Тя ме погледна за миг, после ме попита:

— Да не би да сте имали връзка с Джуди?

— Не, не съм, госпожо Уайтстоун. И това не са ви следобедните сапунени сериали. Това е разследване на убийство и въпросите ще задавам аз.

— Не бъдете толкова докачлив.

Дълбоко си поех дъх и казах:

— Извинете ме.

— Искам да откриете убиеца. Задайте въпросите си.

— Чудесно. Ами… нека ви попитам следното… каква беше първата ви мисъл, когато чухте, че са били убити?

— Не зная. Предположих, че е свързано с работата им.

— Добре. А сега как смятате?

— Нямам мнение.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Нека се върнем на въпроса.

— Добре. — Все още не бях сигурен накъде искам да насоча разпита или какво конкретно търся. Но в главата ми се мотаеше образ, нещо като карта, на която бяха изобразени Плъм Айланд, Насау Пойнт, скалите над Лонгайландския пролив, винарните „Тобен“ и Пеконийското историческо дружество. Ако тези точки се свържеха с линия, се получаваше безсмислена петоъгълна геометрична фигура. Но ако тези точки се свържеха по метафизичен начин, може би формата придобиваше смисъл. Искам да кажа, какво общо имаше между тях? Навярно нищо, но някак си ми се струваха свързани, като че ли споделяха някаква обща особеност. Каква?

Замислих се за онова странно усещане, което ме бе обзело на Плъм Айланд. История. Археология. Това беше. Но какво бе всъщност?

— Познавате ли някого от хората, които работят на Плъм Айланд? — попитах госпожа Уайтстоун.

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Почти не. Неколцина от клиентите ми работят там.

Освен Том и Джуди, не познавам никой от учените, пък и те не членуват в историческото дружество. Те са много затворена група. Общуват предимно помежду си.

— Знаете ли нещо за подготвяните разкопки на Плъм Айланд?

— Само, че Том Гордън обеща на историческото дружество възможност да се порови из острова.

— Вие не се ли интересувате от археология?

— Почти не. Предпочитам архивната работа. Имам научна степен по архивознание. От Колумбийския университет.

— Наистина ли? Аз преподавам в „Джон Джей“. — Което всъщност е на петдесетина пресечки южно от Колумбия.

Най-после да имаме нещо общо.

— Какво преподавате? — попита тя.

— Криминология и керамика.

Госпожа Уайтстоун се усмихна. И размърда пръстите на краката си. После кръстоса краката си на другата страна. Бежови. Гащичките й бяха бежови като роклята. Вече бях стигнал до етап, в който почти трябваше да кръстосам собствените си крака, за да не би госпожа Уайтстоун да забележи, че нещо в панталоните ми се събужда от дрямката си. „Дръж си боздугана в дюкяна.“

— Архивознание — повторих аз. — Увлекателно.

— Понякога. Известно време работих в Стоуни Брук, после си намерих място тук в обществената библиотека в Къчог. Основана е през 1841-а и оттогава не са променяли заплатите. Израснала съм тук, но е трудно да си изкарваш прехраната в района, ако нямаш някакъв бизнес. Аз имам магазин за цветя.

— Да, видях микробуса ви.

— Точно така. Нали сте детектив. А вие какво правите тук?

— Възстановявам се.