Отново проверих телефонния си секретар и имаше две нови съобщения. Първото бе от Макс, който каза:
— Джон, обажда се Максуел. Навярно не съм ти обяснил ясно статуса ти. Ти вече не работиш за окръжното управление. Ясно ли е? Телефонираха ми адвокатите на Фредрик Тобен и не са особено доволни. Разбираш ли? Не зная точно какво си обсъждал с Тобен, но смятам, че това е последният служебен разговор, който би трябвало да водиш с него. Обади ми се.
Интересно. Опитвам се само да помогна, а местните ми пречат.
Следващото съобщение беше от бившата ми, която се казва Робин Пейн и случайно е адвокатка.
— Здрасти, Джон — започна тя, — обажда се Робин. Искам да ти напомня, че едногодишната ни раздяла завършва на първи октомври и оттогава сме официално разведени. Ще получиш екземпляр от съдебното решение по пощата.
Не е нужно да подписваш нищо. Разводът е автоматичен. В гласа й се появи весела нотка и тя продължи:
— Е, след първи октомври не можеш да извършиш прелюбодеяние, освен ако не се ожениш повторно. Но недей да се жениш преди да получиш решението, защото това ще е двуженство. Гледах те по новините. Изглежда страхотен случай. Бъди здрав.
Точно така. Между другото, преди Робин работеше в манхатънската областна прокуратура и тъкмо там се запознахме. Бяхме от една и съща страна на барикадата. Тя се прехвърли оттатък и започна високоплатена работа при известен адвокат, който харесвал стила й в съда. Може би харесваше и нещо повече от стила й, но като оставим това, нашият брак се превърна в сблъсък на интереси. Искам да кажа, че аз се опитвам да натикам боклуците в панделата, а жената, с която спя, се опитва да ги задържи в бизнеса. Чашата преля, когато тя се зае със защитата на високопоставен наркотрафикант, който освен проблемите си в Америка се издирваше в Колумбия заради убийство на съдия. Искам да кажа, божичко бе, жена, зная, че някой трябва да върши тази работа и че парите са страхотни, но бракът не бива да е двубой. Затова й казах: „Или аз, или работата ти“, на което тя отвърна: „Може би ти трябва да си смениш работата“, и говореше съвсем сериозно — фирмата й се нуждаела от детектив и Робин искала аз да се заема с това. Представях си как постъпвам на работа при нея и идиотския й шеф. Може би щяха да искат да им нося кафета между делата. Точно така. Развод, моля.
Освен тези малки професионални конфликти всъщност някога ние се обичахме. Както и да е, първи октомври… Тогава тя официално ставаше бившата ми жена и аз губех възможността да стана прелюбодеец или двуженец. Просто понякога животът не е справедлив.
Обадих се пак на Маргарет Уили.
Свързах се с Ема в цветарския й магазин и в момента тя е на път за сградата на Пеконийското историческо дружество — съобщи ми госпожа Уили.
— Много мило от нейна страна да ми отдели от времето си.
— Казах й, че се отнася за убийството на семейство Гордън.
— Ами, не съм сигурен, че е така, госпожо Уили. Просто искам да…
— Можете да обсъдите въпроса с нея. Тя ви очаква.
— Благодаря ви. — Струва ми се, че затворих преди да го кажа.
Така или иначе, стигнах до сградата на Пеконийското историческо дружество и оставих джипа на паркинга до някакъв микробус с надпис „Цветарски магазин «Уайтстоун»“.
Отидох до входната врата и до чукалото видях стикер, на който пишеше: „Г-н Кори, моля, заповядайте“.
Заповядах и казах:
— Търся Ема Уайтстоун.
— Вие трябва да сте Джон Кори, нали? — каза една трийсетинагодишна жена.
— Нали. Госпожа Уайтстоун тук ли е?
— Аз съм Ема Уайтстоун.
Денят започваше да се променя.
— О — казах. — Очаквах, че сте по-възрастна.
— Аз пък очаквах, че сте по-млад.
— О…
— Маргарет ми каза, че сте младеж. Но вие-сте по-близо до средна възраст, струва ми се.
— Хм…
Тя се приближи до мен и протегна ръка.
— Аз съм председателка на Пеконийското историческо дружество. С какво мога да ви помогна?
— Ами… не зная.
— Аз също.
Тя бе висока — само с два-три сантиметра по-ниска от мен — и слаба, но добре оформена, с дълга до раменете — кестенява коса, с лек грим, без лак за нокти, без бижута, обеци и венчален или годежен пръстен. И нямаше по себе си много дрехи. Носеше дълга до коляното бежова памучна лятна рокля със съвсем тънички презрамки. Под това оскъдно одеяние нямаше почти никакво бельо. Със сигурност не носеше сутиен, но можех да видя очертанията на бикините й. Освен това бе боса. Ако трябваше да си представя как госпожа Уайтстоун се облича сутринта, тя беше нахлузила гащичките и роклята си, бе си сложила малко червило, беше прекарала няколко пъти гребена през косите си и това бе всичко. Спокойно можеше да се измъкне от дрехите си за четири секунди. С малко помощ от моя страна.
— Господин Кори? Мислите ли с какво мога да ви помогна.
— Да, мисля. Един момент. — Тялото й не беше много силно, но от нея можеше да се очаква бързина и навярно издръжливост.
Имаше прекрасни сиво-зелени очи, а лицето й, освен че бе красиво, на пръв поглед носеше изражение на невинност. Напомняше ми за снимките на децата на Цветята от 60-те години, но може да ми се струваше така защото се занимаваше с цветя. При по-внимателен поглед в чертите й се забелязваше скрита чувственост. Наистина.
Трябва също да спомена, че имаше чудесен равномерен загар, който придаваше на кожата й цвят на мляко с кафе. Красива и чувствена жена. Ема Уайтстоун.
— Нещо свързано със семейство Гордън ли?
— Да. Познавахте ли ги?
— Бяхме в приятелски отношения, но не и приятели. Било е ужасно. — Да.
— Имате ли някакви… улики?
— Не.
— Чух по радиото, че може да са откраднали ваксина.
— Така изглежда.
Госпожа Уайтстоун се замисли за миг, после каза:
— Вие сте ги познавали.
— Така е. Откъде знаете?
— Името ви се споменаваше няколко пъти.
— Нима? С добро, надявам се.
— Естествено. — Тя прибави:
— Джуди малко се увличаше по вас.
— Наистина ли?
— Нима не знаехте?
— Може би. — Исках да променя темата, затова попитах:
— Имате ли тук нещо като списък на членовете?
— Разбира се. Кабинетът е на горния етаж. Когато пристигнахте, дописвах някои неща. Последвайте ме.
Последвах я. От нея се носеше ухание на лаванда. Докато вървяхме, отбелязах:
— Красива къща.
Тя хвърли поглед назад към мен и отвърна:
— По-късно ще ви направя индивидуална обиколка.
