разговарям с адвоката си. Никое добро дело не остава безнаказано. Искам да кажа, че просто се опитвам да съм добър гражданин и че човекът, който ме забърка във всичко това, моето при-ятелче Макс, използва мозъка ми, вкарва ме в бесен двубой с федералните, а после ми сваля бронята. Всъщност той изобщо не ми беше дал броня. А и Бет не ме бе търсила.

Продължавах да си напомням, че съм герой, макар да не съм сигурен, че да те ранят е голямо геройство. Сега всеки, който се разболее или го вземат за заложник, или пък го очистят, става герой. Но ако имаше начин да разменя геройството си срещу възможност да си измъкна задника от врялата вода, не бих се колебал. Проблемът беше, че създадените от пресата герои имаха годност само около три месеца. Бяха ме ранили в средата на април. Сто на сто трябваше да говоря с адвоката си.

Минавах през селцето Къчог и наближавах центъра му, който може адски бързо да прелети покрай теб, ако не внимаваш. Навсякъде бяха окачени дълги флагчета, които рекламираха цял куп мероприятия, като например ежегодния морски фестивал в Ист Енд и концерт при фара Хортън на някаква група с неясно име.

Шофирах съвсем бавно и търсех сградата на Пеконийското историческо дружество.

Е, намерих го. Изкачих се по стълбите на широката веранда и потропах със старото месингово чукало. Положих доста усилия в това отношение, но вътре очевидно нямаше никого, а и на малкия паркинг не се виждаха автомобили. Върнах се в колата си, набрах номера на новата ми приятелка Маргарет Уили и казах:

— Добро утро, госпожо Уили. Тук детектив Кори.

— Да?

— Вчера споменахте за музея на Пеконийското историческо дружество и аз цял ден си мислих за това. Смятатели, че е възможно да ида да го разгледам днес и да разговарям с някои от служителите — как се казваше председателката? Уитърспун?

— Уайтстоун. Ема Уайтстоун.

— Точно така. Възможно ли е да го направя днес?

— Не зная…

— Ами ако й се обадя…

— Аз ще й се обадя. Може би ще се съгласи да се срещнес вас в музея.

— Чудесно. Наистина много ви благодаря…

— Как да се свържа с вас?

— Знаете ли какво, ще ви потърся след десетина-петнайсет минути. В момента съм в колата си и трябва да потърся подарък за майка ми. Има рожден ден. Дали в музея имате магазин за сувенири?

— Имаме.

— Чудесно. Между другото, разговарях с вуйчо Хари и му предадох вашите почитания.

— Благодаря.

— Каза да ви поздравя и че с удоволствие ще ви се обади, когато дойде насам. — Не споменах за отдавна покойния хуй на вуйчо Хари.

— Много мило.

— Страхотно. Добре, наистина ще съм много признателен, ако госпожа Уайтстоун или някой от другите служители на дружеството има възможност да се срещне с мем тази сутрин.

— Ще направя каквото мога. Бих могла да дойда лично.

— Не си правете труда. И благодаря за помощта ви вчера.

— Няма защо.

И аз смятах така.

— Ще ви потърся след петнайсетина минути.

— С вас ли е приятелката ви?

— Партньорката ми ли имате предвид?

— Да, младата дама.

— Скоро ще дойде.

— Тя е възхитителна жена. Истинско удоволствие беше да разговарям с нея.

— Ние ще се женим.

— Колко жалко. — Тя затвори.

Е, добре. Превключих на скорост и женският глас отново ме предупреди:

— Освободете ръчната спирачка.

Направих го. Известно време си поиграх с компютъра, като се опитвах да изключа тази опция и очаквах гласът да ми каже: „Защо се мъчиш да ме убиеш? Не ме ли харесваш? Само се опитвам да ти помогна.“

Ами ако вратите се заключеха и педалът за газта залепнеше за пода? Хвърлих наръчника в жабката.

Завих на юг към улицата на Том и Джуди. Белият джип на Макс бе паркиран пред къщата им. Завих в отбивката на семейство Мърфи и ги видях да седят в стаята с телевизора. Почуках на вратата.

Едгар Мърфи се изправи, видя ме и ми отвори.

— Пак ли идвате?

— Да. Ще ви отнема само минута.

Той ми махна да вляза. Госпожа Мърфи стана и хладно ме поздрави. Телевизорът остана включен. В продължение на половин секунда бях в къщата на родителите ми във Флорида — същата стая, същото телевизионно предаване, същите хора. Както и да е, казах:

— Опишете ми бялата спортна кола, която сте видели през юни пред съседите.

Опитаха се, но описателните им способности бяха ограничени. Накрая извадих от джоба си химикалка, взех някакъв вестник и ги помолих да нарисуват очертанията на колата, но те отговориха, че не можели. Нахвърлях им силуета на порше. Не би трябвало да подвеждам така свидетели, но майната му. И двамата кимнаха.

— Да, това е — каза господин Мърфи. — Скъпа кола. Като обърната наопаки вана. — Госпожа Мърфи се съгласи с него.

Извадих от джоба си брошурата за винарните „Тобен“ и я сгънах така, че да се вижда само малката черно-бяла снимка на Фредрик Тобен, собственик. Не ги оставих да видят цялата брошура, защото щяха да раздрънкат на всички, че според полицията Фредрик Тобен е убил семейство Гордън.

Разгледаха снимката. Това също е подвеждане на свидетел — да му покажеш снимка, без да я смесиш с други, но нямах нито време, нито търпение за тази процедура. Но не им казах: „Това ли е мъжът, когото сте видели в спортната кола?“

Госпожа Мърфи обаче го каза.

— Това е мъжът, когото видях в спортната кола.

Господин Мърфи се съгласи, после попита:

— Този заподозрян ли е?

— Не, не е. Извинете, че пак ви обезпокоих. — После попитах: — Някой опитвал ли се е да ви разпитва за този случай?

— Не.

— Запомнете, не разговаряйте с никой друг, освен с на чалника Максуел, с мен и с детектив Пенроуз.

— Къде е тя? — попита господин Мърфи.

— Детектив Пенроуз ли? Остана си вкъщи. Гадеше й се.

— Да не е бременна? — попита Агнес.

— В първия месец — отвърнах. — Добре…

— Не видях да носи венчална халка — отбеляза Агнес.

— Нали знаете как е напоследък — тъжно поклатих глава аз, после казах:

— Добре, още веднъж ви благодаря. — Бързо излязох, върнах се в джипа и потеглих. Очевидно господин Фредрик Тобен беше ходил в къщата на семейство Гордън поне веднъж. И все пак като че ли не си спомняше за юнското си посещение. Но може и да не бе той. Може да беше друг мъж с кестенява брада и с бяло порше.

А може би трябваше да разбера защо господин Тобен ме излъга.