— Там е апартаментът ми.

— Леле, леле! Искам да кажа, на дамите ли им харесва, или какво?

Той не отговори на въпроса ми, а ме информира:

— След вчерашната ни среща се свързах с адвоката си.

— Наистина ли?

— И той ме посъветва да не разговарям с полицията в негово отсъствие.

— Това е ваше право. Казах ви го.

— Последвалата проверка от страна на адвоката ми разкри факта, че вие вече не сте на служба при началника Максуел като консултант по случая и че всъщност не сте били официален представител на властите, когато сте разговаряли с мен.

— Ами, вижте сега, това е спорен въпрос.

— Спорен или не, вие вече нямате официални правомощия.

— Точно така. И тъй като вече не съм от полицията, можете да разговаряте с мен. Така става.

Фредрик Тобен не обърна внимание на думите ми и продължи:

— Адвокатът ми обеща да окаже съдействие на градската полиция, докато не разбра, че началникът Максуел не се нуждае или не желае нито неговото, нито моето съдействие. Началникът Максуел дори се ядоса, че сте дошли да ме разпитвате. Аз съм щедър спонсор на ключовите политици в района и не съм скъпил нито време, нито пари за възстановяване на исторически сгради, за поставяне на исторически знаци, давам дарения за болницата и за други благотворителни дейности, участвам и в Полицейската благотворителна асоциация. Ясен ли съм?

— Напълно. Изяснихте се още преди около десет изречения. Дойдох просто за да видя дали не бих могъл да ви заведа на обед.

— Вече имам среща за обед, благодаря ви.

— Добре, тогава може би някой друг път.

Той си погледна часовника и заяви:

— Наистина трябва да вървя.

— Естествено. Ще сляза заедно с вас.

Тобен дълбоко си пое дъх и кимна.

Напуснахме кабинета му и в приемната той каза на секретарката си:

— С господин Кори си свършихме работата и няма да му се наложи да се връща отново.

Леле, каква любезност! Този тип можеше да те напъха в консерва със сардини и изобщо да не го усетиш няколко дни.

Господин Тобен вкара ключа си в ключалката на асансьора, и той моментално пристигна. Влязохме и по пътя надолу, за да наруша неловкото мълчание, попитах:

— Сещате ли се за онова мерло, което купих вчера? Е, добре ми дойде. Наистина е тъпо, даже може да е смешно, но мисля, че за вас няма да е смешно — наложи се да го използвам, за да изчистя едно птиче лайно от предния прозорец на колата си.

— Какво?

Вратата на асансьора се отвори и влязохме в залата за посетители.

— Една голяма чайка бомбардира стъклото ми — поясних аз. Той отново си погледна часовника. — Но изпих останалата половина и беше много добро. Не прекалено напреднало.

— Това е ужасно разхищение на качествено вино — отбеляза Тобен.

— Знаех, че ще го кажете.

Той излезе навън и аз го последвах. В паркинга му казах:

— Между другото, дамата, която спомена за вас… нали си спомняте?

— Да.

— Та тя ми каза, че ви била приятелка. Но много хора твърдят, че са ви приятели, също като семейство Гордън, а пък се оказват обикновени познати, които искат да се греят на отразената ви светлина.

Той не отговори. Трудно е да хванеш в капана човек, който се прави на Господаря на имението. Господин Тобен нямаше да загуби хладнокръвието си.

— Във всеки случай — продължих аз, — тя каза, че ви била приятелка. Познавате ли я? Ема Уайтстоун.

Равномерната му крачка може и да се бе нарушила малко, но той продължи да върви и накрая спря до колата си.

— Да, преди около година ходехме заедно.

— И сте останали приятели?

— Защо не?

— Всичките ми бивши искат да ме убият.

— Не разбирам защо.

Подсмихнах се. Искам да кажа, беше странно, че все още като че ли харесвах този тип, макар да подозирах, че е убил приятелите ми. Не ме разбирайте погрешно — ако наистина го бе извършил, щях да направя всичко възможно, за да го видя да се пържи на онзи стол или каквото там щатът реши да използва, когато наказваосъдения на смърт убиец. Засега, щом той бе любезен, и аз щях да съм такъв.

Странно беше също, че от предишния ни разговор ние вече имахме нещо общо. Искам да кажа, че и двамата бяхме влизали там, където бяха влизали малцина мъже… е, може пък да бяха и повече. Искаше ми се да го потупам по гърба и да го попитам „А бе, Фреди, и на теб ли ти беше толкова гот, колкото и на мен?“ или нещо подобно. Но джентълмените не дрънкат такива неща.

Фредрик Тобен тъкмо казваше:

— Господин Кори, струва ми се, си мислите, че зная за семейство Гордън повече, отколкото ви казвам. Уверявам ви, че не е така. Ако областната или градската полиция обаче желаят да дам официални показания, с удоволствие ще се подчиня. Междувременно, вие сте добре дошли тук като клиент и в дома ми като гост. Но не сте добре дошли в кабинета ми, нито пък за да ме разпитвате повече.

— Звучи ми разумно.

— Приятен ден.

Той се качи в поршето си и потегли.

Погледнах към кулата, над която се развяваше черното знаме на Тобен. Ако той имаше да крие каквито и да било веществени улики, те можеха да са или в къщата му край морето, или навярно в апартамента му на последния етаж на кулата. Очевидно не можеше да става и дума доброволно да ми позволи да претърся жилището му, а никой съдия нямаше да издаде заповед за обиск, така че най-вероятно щеше да ми се наложи сам да си издам заповед за среднощно претърсване.

Върнах се в джипа и потеглих. Свързах се с телефонния си секретар и прослушах двете получени съобщения. Първото бе от някаква неидентифицирана презрителна кучка от нюйоркското полицейско управление, която ми съобщаваше, че медицинският ми преглед е прехвърлен за следващия вторник и ме молеше да потвърдя съобщението. Винаги, когато не са в състояние да те хванат, шефовете карат хората от личен състав или от счетоводството да те потърсят за нещо, непременно изискващо отговора ти. Мразя ги тези номерца.

Следващото съобщение беше от бившата ми партньорка Бет Пенроуз.

— Здрасти, Джон — каза тя. — Не ти позвъних по-рано, но тук беше истинска лудница. Както и да е, зная, че официално не се занимаваш със случая, но ми се иска да обсъдя с теб някои неща. Имаш ли нещо против да намина утре следобед? Телефонирай ми или аз ще ти се обадя и ще се разберем за часа и мястото. До скоро.

Така. Гласът й звучеше приятелски, но не толкова, колкото при последния ни личен разговор. Да не споменаваме за целувката по бузата. Предполагам, че не е добра идея да си прекалено любвеобилен, когато говориш на телефонен секретар. Но да се върнем на въпроса — колкото и горещо да бе станало през тези напрегнати два дни, положението естествено щеше да се охлади, когато Бет се върнеше на своя територия и в собствения си свят. Обикновено е така.

Сега тя искаше да обсъди с мен някои неща, което означаваше, че иска да знае какво и дали изобщо съм открил нещо. За Бет Пенроуз аз се бях превърнал просто в още един свидетел. Е, може би бях циничен. Но може би трябваше да изхвърля Бет Пенроуз от главата си, за да вкарам там Ема Уайтстоун. Никога не съм