Прочетох за съответните закони в Америка и в отделните щати. Като цяло законът казваше следното: „Кой каквото намери, за него си е“.

Съществуваше обаче нещо, наречено „закон за защита на американските паметници на културата“ и беше съвършено ясно, че всичко, открито на федерална земя, попада под юрисдикцията на един от министрите на земеделието, отбраната или вътрешните работи, в зависимост от това в чие разпореждане е съответната територия. Нещо повече, за да копаеш на федерална земя, трябваше да имаш разрешение, а откритото принадлежеше на чичо Сам. Страхотна сделка.

Ако обаче откриеш пари, ценности или каквото и да е съкровище на своя земя, то в общи линии си остава твое, стига да си в състояние да докажеш, че първоначалният му собственик е мъртъв и наследниците му са неизвестни, или че имуществото не е крадено. И дори да е крадено, можеш да докажеш, че собствениците му са мъртви или неизвестни, или че са били врагове на страната по времето, когато съкровището е било придобито. Даваше се пример с пиратско съкровище, плячка, обявена награда и всякакви такива чудесни неща. Дотук добре.

И за да направят приятната ситуация още по-приятна, данъчните власти — в някакъв невероятен пристъп на великодушие — искаха да платиш данък само върху онази част от съкровището, която продадеш или по какъвто и да е начин превърнеш в пари, стига да не си професионален търсач на съкровища. Значи ако си биолог например и притежаваш парче земя и случайно или в резултат на археологическото си хоби откриеш там заровено съкровище струва, да речем, десет-двайсет милиона, не плащаш нито стотинка данъци, докато не продадеш част от него. Сладка работа. За малко да се увлека по любителско търсене на съкровища. Но като се замислех, аз правех тъкмо това.

В книгата пишеше също, че ако съкровището има историческа стойност или е свързано с народна култура — и тук, ето ти на, се даваше конкретният пример с изчезналото съкровище на капитан Кид — ценността му става много по-висока и така нататък.

Почетох още малко за законите, свързани с търсенето на съкровище, и открих няколко интересни примера. Един от тях особено привлече вниманието ми — през 1951-ва някой си преглеждал стари документи в адмиралтейската секция на държавния архив в Лондон и открил избеляло писмо, написано през 1750 г. от прочут пират на име Чарлз Уилсън и адресирано до брат му. Писмото било открито на пиратски кораб, пленен от британския флот. В него се казвало: „Братко мой, стотина или повече крачки на север от втория залив над Шинкътийг Айланд, Вирджиния, който се намира в южния край на полуострова, има три потока. На север от устието на третия от тях има скала, която гледа към Атлантическия океан и на която растат три кедрови дървета, раздалечени на около метър и половина едно от друго. Между дърветата съм заровил десет обковани с желязо сандъци с кюлчета сребро, злато, диаманти и скъпоценности на стойност от 200 000 лири стерлинги. Иди тайно на скалата и вземи съкровището.“

Очевидно братът на Чарлз Уилсън никога не получил писмото, защото било заловено от британския флот. Е, кой го открил, мислите? Британският флот ли? Или навярно човекът, който намерил писмото в държавния архив двеста години по-късно? Авторът на „Книга за заровените съкровища“ не довършваше историята.

Въпросът е, че съществува място, наречено адмиралтейска секция на държавния архив в Лондон и Бог знае какво би могло да се открие там, ако имаш време, търпение, лупа, познания по староанглийски и малко алчност, оптимизъм и страст към приключения. Бях сигурен, че сега разбирам къде е протекла онази губеща се седмица на семейство Гордън в Лондон миналата година.

Трябваше да приема, че Том и Джуди са прочели онова, което четях сега, и че са научили законите за търсене на съкровища. Освен това здравият разум би им подсказал, че всичко, което открият на Плъм Айланд, принадлежи на държавата — никакви поделби по равно и прочее — и че всичко, което заявят за открито в границите на наемания от тях имот, принадлежи на собственика, а не на наемателите.

Навярно им беше дошло наум, че най-лесното решение на проблема им със собствеността е просто да си държат устата затворена, ако открият нещо на Плъм Айланд. Но може би някъде в хода на събитията бяха осъзнали, че най-правилният подход — най-изгоден от по-мащабна гледна точка — е просто да променят мястото на откриването, да обявят находката си, да й се наслаждават открито, да плащат данъците само върху онова, което продават, и да влязат в историята като красивите млади доктори, открили загубеното съкровище на капитан Кид и станали черви-ви от мангизи. Това би направил всеки интелигентен и логично мислещ човек. Това бих направил аз.

Но имаше няколко проблема. Първо, трябвало е да изнесат от Плъм Айланд откритото. Второ, трябвало е да заровят съкровището по такъв начин, че повторното му откриване да изглежда не само правдоподобно, но и да издържи на научна проверка. Отговорът се криеше в ерозиралите скали.

Всичко се връзваше. Беше се връзвало и за тях, но в някой момент Том и Джуди бяха направили или казали нещо, което бе довело до убийството им.

Фредрик Тобен ме беше излъгал за няколко факта, включително за връзката си със семейство Гордън, която изглеждаше открита за различни интерпретации. Освен това Тобен или бе разорен, или малко му оставаше. За детектива това е като премигваща червена лампичка и алармен сигнал.

Тобен не само се бе сприятелил със семейство Гордън, но и беше прелъстил — или поне омаял — Ема Уайтстоун, ис-торичка и архивистка. Като че ли всичко си пасваше. Бе вероятно именно Тобен да е онзи, който някак си е разбрал, че на Плъм Айланд може да има заровено съкровище. И бе вероятно именно Тобен да е онзи, който беше платил за едноседмичния престой на Том и Джуди в Англия, за да проучат нещата и да се опитат да открият местоположението на съкровището.

Фредрик Тобен бе основният ми заподозрян, но нямах намерение да изключвам Пол Стивънс или когото и да било другиго от Плъм Айланд. Доколкото можех да преценя, тази конспирация имаше по-големи размери, отколкото ми се струваше отначало, и би могла да включва Стивънс, Цолнър и другите от острова, плюс Тобен, плюс… е, Ема Уайтстоун.

Открих цветарския магазин „Уайтстоун“ вят Л. съвсем лесно — през последните три месеца десетки пъти бях минавал покрай него. Паркирах наблизо, погледнах си косата в огледалото и отидох в магазина.

Беше много приятно място, пълно с… е, с цветя. Миришеше чудесно. Младият мъж зад щанда попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с Ема Уайтстоун.

— Вие ли сте Джон?

— Аз и никой друг.

— Наложи й се да изпълни някои поръчки — почакайте.

— Той извика към задното помещение: — Джанет. Джон е дошъл за Ема.

Джанет се появи изотзад — жена на четирийсет и няколко години, заедно с момиче на около двайсет и пет, което ми представи като Ан.

Ема помоли да се срещнете в къщата на историческото дружество — съобщи ми Джанет.

— Няма проблем.

— Каза, че не е имало начин да се свърже с вас — продължи тя.

— Е, няма проблем. Лесно ще открия къщата.

— Може малко да позакъснее — прибави Ан. — Трябва да изпълни някои доставки.

— Не се тревожете. Ще я почакам. Ако трябва, ще чакам цяла нощ. — Нима се налагаше да ме инструктират цели трима души?

Младежът ми подаде визитна картичка и ми каза:

— Обадете се, ако има някакъв проблем.

— Непременно. Благодаря на всички ви за помощта. — Стигнах до вратата, обърнах се и прибавих: — Тук наистина е много приятно.

И тримата се усмихнаха. Излязох. Напоследък го правех непрекъснато. Върнах се в джипа и потеглих към къчогския парк. Наистина не можех да се понасям за това, че дори само съм си помислил за възможността Ема да е в комбина с Тобен и кой знае още с кого. Искам да кажа, че целият й персонал бе видял новия й приятел.