променил.

Освен това забелязах голям черен „Каприс“. Можеше да е същият, който бях видял във вторник с четиримата костюмирани. Записах си регистрационния му номер.

После, докато минавах сред стотината паркирани коли, видях взет под наем бял форд „Тауръс“ и бях съвсем сигурен, че е на Наш и Фостър. Днес на Плъм Айланд ставаше нещо голямо.

Нито един от двата ферибота не бе на пристана, не се мяркаше и на хоризонта. Освен морските пехотинци, които чакаха в колите си, наоколо нямаше никого.

Но когато погледнах в страничното огледало, видях, че четирима — повтарям, четирима — мъже от охраната в сини униформи тичат към мен, махат с ръце и крещят. Очевидно не бях разбрал правилно онзи на портала. Викаха „Стой! Стой!“ Направих още две осморки, после, преди някой да затвори стоманения портал или да извади оръжие, потеглих към изхода. Завих наляво по Мейн Роуд, натиснах газта и се отправих обратно на запад. Никой не стреля. Ето защо обичам тази страна.

Две минути по-късно летях по тясната ивица земя, която свързва Ориент с Ист Мариън. Проливът се падаше от дясната ми страна, заливът от лявата и помежду им беше пълно с птици. Миграционният път покрай Атлантическото крайбрежие. Човек се учи, докато е жив.

Изведнъж голяма бяла чайка се спусна под прав ъгъл към мен. Полетът бе разчетен и изпълнен съвършено — дълго спускане, последвано от леко размахване на криле, което доведе до по-плитко спускане, после издигане и накрая, с перфектна точност, чайката освободи баласта си, който се разплиска в лилаво- зелено по предното ми стъкло. Какъв чуден ден!

Включих чистачките, но водният резервоар бе празен, а тази гадост ми пречеше да виждам. Пфу. Спрях колата.

— Проклятие!

Както винаги изобретателен, аз взех от задната седалка скъпата бутилка мерло от Тобен и извадих от жабката верното си швейцарско ножче с тирбушон. Отворих виното и излях малко по стъклото, докато чистачките се размахваха назад-напред. Отпих глътка от мерлото. Не беше зле. Излях още по стъклото, после пак отпих. Някакъв тип от минаващ покрай мен автомобил наду клаксона и ми махна. За щастие произходът на гларусовата бомба до голяма степен бе същият, какъвто и на виното, и сега стъклото беше сравнително чисто, като оставим лилавите отсенки. Довърших бутилката и я хвърлих на задната седалка.

Отново на път. Замислих се за Ема Уайтстоун. Аз съм от мъжете, които винаги пращат цветя на следващия ден. Пращането на цветя на цветарка обаче можеше да е прекалено. Доколкото знаех, поръчката ми щеше да мине през нея. Тя щеше да направи букета и да си го поднесе сама. Стига глупости, както би казала Ема. Трябваше да й купя подарък. Бутилка вино от Тобен също не подхождаше. Искам да кажа, че все пак бяха бивши любовници и така нататък. Освен това тя имаше достъп до всички местни магазини за ръчни изделия и сувенири. Божичко, това ме объркваше. Мразя да купувам бижута или дрехи за жени, но може би трябваше да направя тъкмо това.

Отново потеглих по Мейн Роуд и малко по-късно спрях на бензиностанция да напълня резервоара. Налях и вода, измих предното стъкло и вложих известни средства в карта на района.

Използвах възможността да огледам пътя, за да видя дали някой не е паркирал наблизо и не ме наблюдава. Като че ли не ме преследваха, а аз съм добър в откриването на опашки, въпреки инцидента на Западна сто и втора улица.

Не мислех, че съм в опасност, но все пак се замислих дали да не се върна вкъщи за револвера си, после се отказах.

Въоръжен единствено с карта и с превъзходния си интелект, поех на север, нагоре към скалите. С известни усилия накрая открих съответния черен път, който водеше към съответната скала. Паркирах, слязох и се покатерих на върха.

Този път се порових из храсталака и високата трева. Намерих камъка, на който бях седял, и забелязах, че е достатъчно голям, за да се използва за отправна точка, ако имаш намерение дазаравяш нещо.

Отидох до ръба на скалата. Беше очевидно, че през последните триста години ерозията е поработила добре, така че нещо, заровено откъм северната страна на скалата — откъм Пролива — спокойно можеше да е било оголено от вятъра и водата и да се е смъкнало на плажа. Сега ми ставаше ясно.

Върнах се долу. С помощта на новата ми карта стигнах до западната страна на залива Матитък. И ето — не, не Дърветата на капитан Кид, а знак, на който пишеше „Имения Кид“. Очевидно някой се беше опитал да реализира рекламната си мечта. Навлязох в именията „Кид“ — няколко фермерски къщи от 60-те години и сгради в стил „Кейп Код“. Видях хлапе, което се возеше на велосипеда си, и спрях да го попитам:

— Знаеш ли къде са Дърветата на капитан Кид?

Момчето, дванайсетинагодишно, не отговори.

— Близо до залива би трябвало да има място с няколко дървета, наречени Дърветата на капитан Кид — казах аз.

Детето ме погледна, погледна джипа ми и предполагам, че му заприличах на Индиана Джоунс, защото ме попита:

— Съкровища ли ще търсиш?

— А… не, просто искам да снимам дърветата.

— Той е заровил сандъка със съкровището си под едно от онези дървета.

Очевидно го знаеха всички освен мен. Ето какво става, когато не внимаваш.

— Къде са дърветата? — отново го попитах аз.

— Веднъж с приятелите ми изкопахме голяма дупка, после ченгетата ни прогониха. Дърветата са в парка, така че не можеш да копаеш там.

— Просто искам да направя няколко снимки…

— Ако ще копаеш, аз ще пазя за ченгета.

— Добре. Води ме.

Последвах момчето с велосипеда до лъкатушеща уличка, водеща надолу към Пролива и завършваща с парк край плажа, в който няколко млади майки бутаха бебешки колички. Надясно се намираше заливът Матитък с ремонтния док. Отбих и слязох. Не видях никакви големи дъбове, само храсталаци и ниски дървета. На север паркът граничеше с плажа, а на изток със залива. От морето на запад стърчеше голяма скала. На юг бяха възвишенията с именията „Капитан Кид“.

— Къде ти е лопатата? — попита момчето.

— Просто правя снимки.

— Къде ти е фотоапаратът?

— Как се казваш?

— Били. А ти?

— Джони. Това ли е мястото?

— Естествено.

— Къде са Дърветата на капитан Кид?

— Там. В парка.

Детето посочи към полето с храсталаците. Очевидно това просто беше необработвано парче земя, по- скоро запазено в естествения си вид, отколкото парк в смисъла, който придаваше на тази дума моят манхатънски ум. И все пак не виждах високи дъбове.

— Не виждам дърветата — казах му аз.

— Там. — Хлапето посочи към дъбовия шубрак, дивите вишни и другите дръвчета, не по-високи от пет- шест метра. — Виждаш ли онова ето там? Там копахме с Джери. Пак ще отидем някоя нощ.

— Добра идея. Хайде да погледнем.

Били остави велосипеда си на тревата и двамата с новия ми партньор навлязохме в парка. Тревата бе висока, но храстите бяха редки и можеше да се минава спокойно. Били очевидно не беше внимавал много в часовете по биология, иначе щеше да знае, че тези няколко дървета не са на триста-четиристотин години. Всъщност изобщо не бях очаквал да видя трийсетметрови дъбове с черепи и кръстосани кости, изрязани в кората им.

— Имаш ли лопата в колата? — попита Били.

— Не, засега само оглеждам. Утре ще се върнем с булдозери.