— Всъщност не живея тук. Имам апартамент на върха на кулата, но къщата ми е на юг оттук.

— Край морето ли?

— Да.

— Имате ли яхта?

— Малка.

— Моторна или с платна?

— Моторна.

— И семейство Гордън са ви гостували?

— Да. Няколко пъти.

— Идвали са с яхта, предполагам.

— Един-два пъти, струва ми се.

— Вие посещавали ли сте ги с яхтата си?

— Не.

Канех се да го питам дали яхтата му не е бяла „Формула“, но понякога е по-добре да не задаваш въпрос за нещо, което можеш да научиш по друг начин. Въпросите предупреждават хората, подплашват ги. Както вече казах, Фредрик Тобен не бе заподозрян в убийство, но имах впечатлението, че крие нещо.

Господин Тобен ме преведе през входа, от който бяхме излезли.

— Ако мога да ви помогна с още нещо — каза той, — моля, съобщете ми.

— Добре… всъщност довечера имам среща и не би било зле да купя бутилка вино.

— Опитайте нашето мерло. Реколта деветдесет и пета е несравнима. Но е малко скъпичко.

— Защо не ми го покажете? И без това имам да ви питам още някои неща.

Той се поколеба за миг, после ме поведе към магазина за сувенири, който беше свързан с просторна зала за дегустация. Залата бе много красива, с десетметров дъбов бар, пет-шест сепарета отстрани, кашони и стойки с вино навсякъде, витражи, подова настилка от квадратни теракотени плочки и така нататък. Из залата се мотаеха неколцина любители на виното — коментираха етикетите или пиеха на аванта на бара, като дрънкаха тъпотии с младите мъже и жени, които им наливаха и се опитваха да се усмихват. Господин Тобен повика едно от момичетата и каза:

— Сара, налей на господин…

— Джон.

— Налей на господин Джон от мерлото 95-а.

И тя го направи — с твърда ръка в малка чашка. Завъртях течността в чашата, за да покажа, че и аз разбирам от вино. Подуших го и отбелязах:

— Чудесен букет. — Вдигнах го към светлината и казах:

— И добър цвят. Лилав.

— И отлично прилепва до стъклото.

— Точно така. — Отпих малко. Искам да кажа, че си беше наред. Това е вкус, който се постига с много труд. Всъщност жилката ми харесваше. — Ароматно и приятно.

Господин Тобен ентусиазирано кимна.

— Да. И напреднало.

— Много напреднало. — Напреднало ли? — Малко е по-тежко и по-силно от мерлото от Напа.

— Всъщност е малко по-леко.

— Точно това исках да кажа. — Трябваше да престана, докато още имах преднина. — Много е добро. — Оставих чашата.

— Налей от кабернето 95-а — каза на Сара господин Тобен.

— Това е достатъчно.

— Искам да усетите разликата.

Тя ми наля. Аз отпих и заявих:

— Хубаво е. Не е толкова напреднало.

Побъбрихме малко и господин Тобен настоя да опитам бяло вино.

— Това е моя комбинация от шардоне и други бели вина, които пазя в тайна. Цветът е прекрасен и ще го наречем „Есенно злато“.

Опитах виното.

— Приятно, но не прекалено напреднало.

Той не отговори.

— Идвало ли ви е някога наум да наречете някое от вината си „Гроздовете на гнева“?

— Ще го обсъдя с рекламния ми отдел.

— Чудесни етикети — отбелязах аз.

— Етикетите на всичките ми червени вина са с произведение на Полък, а на белите — на де Кунинг. И двамата са художници, точно така, Полък е онзи с пръските.

Господин Тобен не отговори, но си погледна часовника, очевидно отегчен от моята компания. Аз се огледах и забелязах свободно сепаре надалеч отслужителите и клиентите.

— Хайде да седнем за малко там.

Господин Тобен неохотно ме последва и седна срещу мен. Отпих от кабернето и казах:

— Само още няколко рутинни въпроса. Откога се познавахте със семейство Гордън?

— А… от около година и половина.

— Някога обсъждали ли са работата си с вас?

— Не.

— Казахте, че са обичали да разказват истории за Плъм Айланд.

— О, да. Най-общо. Никога не са издавали никакви държавни тайни. — Той се усмихна.

— Това е добре. Знаехте ли, че са били любители археолози?

— Ами… да, знаех.

— Знаехте ли, че са членували в Пеконийското историческо дружество?

— Да. Всъщност тъкмо там се запознахме.

— Очевидно всички членуват в Пеконийското историческо дружество.

— Членовете му са около петстотин. Това не са всички.

— Но са всички, на които попадам аз. Това да не е прикритие за нещо друго? Като например вещерско сборище или нещо такова?

— Доколкото ми е известно, не. Но понякога е забавно.

И двамата се усмихнахме. Той като че ли се замисли над нещо — винаги разбирам кога човек се замисля и никога не го прекъсвам. Накрая каза:

— Всъщност в събота вечер Пеконийското историческо дружество организира събиране. Домакин ще съм аз и ще го проведем на задната ми морава. Последното събиране на открито за сезона. Защо не дойдете и не доведете някого?

Предполагам, че сега имаше място за още двама, щом семейство Гордън не бяха в състояние да участват.

— Благодаря — отвърнах. — Ще се опитам. — Всъщност не бих го пропуснал за нищо на света.

— Може да дойде и началникът Максуел — каза господин Тобен. — Той знае всички подробности.

— Чудесно. Да донеса ли нещо? Може би вино?

Той любезно се усмихна.

— Просто елате.

— С някого — напомних му аз.

— Да, с някого.

— Чували ли сте някога… някакви клюки за семейство Гордън?

— Какви?

— Ами… например сексуални.

— Нито думичка.

— Финансови проблеми?

— Нямам представа.

И продължихме все в този дух още десетина минути. Понякога хващаш човек в лъжа, понякога не