— Ами… всъщност те разказваха много интересни неща за Плъм Айланд. На гостите ми винаги им е приятно… Семейство Гордън всъщност си отработваха вечерята.

— Наистина ли? — Том и Джуди рядко говореха за работата си пред мен.

— Освен това — каза Тобен, — те бяха изключително привлекателна двойка. Да не би да… Искам да кажа, предполагам, че когато сте ги видели… но тя беше рядка красавица.

— Наистина. Рутихте ли я? — попитах го аз.

— Моля?

— Имахте ли сексуална връзка с госпожа Гордън?

— Господи, не.

— Опитвали ли сте се?

— Не, разбира се.

— Случвало ли ви се е поне да мислите за това?

Той се замисли дали е мислил за това, после отвърна:

— Понякога. Но нямам навика да преследвам омъжени жени. Това, което имам, напълно ме задоволява.

— Нима? — Предполагам, че шампанското действа, когато си собственик на лозето, замъка, ферментационните цистерни и завода за бутилиране. Чудя се дали на хората, които притежават малки пивоварни, им се свалят толкова, колкото на винопроизводителите. Навярно не. Иди че го разбери.

Така или иначе, попитах господин Тобен:

— Някога били ли сте в дома на семейство Гордън?

— Не. Дори не знаех къде живеят.

— Тогава къде сте им пращали поканите?

— Ами… с това се занимава отговорникът за връзките с обществеността. Май живееха някъде в Насау Пойнт, нали?

— Точно така. Казаха го по новините. „Убити са жители на Насау Пойнт“.

— Да. И си спомням, че къщата им била до морето.

— Наистина. Често са плавали до Плъм Айланд. Навярно са го казвали десетки пъти на вечеря, наред с историите за Плъм Айланд.

— Да, така е.

Забелязах, че в основата на окосмението по главата на господин Тобен са избили малки капчици пот. Трябваше да имам предвид, че и най-невинните хора се потят, когато са под смекчен и цивилизован разпит. Искам да кажа, че сме свикнали да говорим как едно време сме изкарвали с пот информация от хората — нали разбирате, ярката насочена светлина, безкрайните разпити и така нататък. Днес понякога сме много внимателни, но колкото и да внимавате, някои хора — невинни, както и виновни — просто не обичат да ги разпитват.

Наистина започваше да става малко по-топло. Съблякох синия си блейзер и си го наметнах на раменете. Револверът ми беше на глезена, така че господин Тобен нямаше да се притесни.

Пчелите ме бяха открили и аз казах:

— Жилят ли?

— Ако ги дразните, жилят.

— Не ги дразня. Обичам пчели.

— Всъщност това са оси. Парфюмът ви сигурно им харесва.

— „Лагерфелд“.

— Това е един от любимите им. Не им обръщайте внимание.

— Добре. Семейство Гордън бяха ли поканени на вечерята в понеделник?

— Не, обикновено не ги канех на малки спонтанни събирания… Събирането в понеделник беше предимно за близки приятели и хора, свързани с бизнеса.

Разбирам.

— Защо ме питате за това?

— Просто заради иронията на съдбата. Нали разбирате, ако бяха поканени, може би щяха да се приберат по-рано, да се облекат… нали разбирате, биха могли да пропуснат срещата си със смъртта.

— Никой не пропуска срещата си със смъртта — отвърна той.

— Да, май сте прав.

Вече се разхождахме в ред с лози с лилаво грозде.

— Защо от лилавото грозде става червено вино? — попитах.

— Защо ли? Ами… предполагам, че можете по-точно да го наречете лилаво вино.

— Ясно.

— Този сорт всъщност се нарича пино ноар. Ноар означава черно.

— Разбирам френски. Това грозде се нарича черно, изглежда лилаво, а виното се казва червено. Разбирате ли защо се бъркат хората?

— Всъщност не е толкова сложно.

— Разбира се, че е. С бирата няма такива проблеми. Има светло пиво и тъмно пиво. Нали така? Има и черна бира. Забравете за нея и по принцип имате светла или тъмна.

Влизате в бара и гледате капачката, защото там си пише.

Можете и да попитате: „Каква бутилирана бира имате?“.

Когато ви изредят всички марки, отговаряте „светло“. И толкова.

Господин Тобен се усмихна.

— Много забавно. Всъщност и аз обичам хубавата, студена бира в горещ ден. — Той заговорнически се наведе към мен и рече:

— Не казвайте на никого.

— Гроб съм. Хей, тези лозя направо нямат край. Колко акра имате?

— Тук са двеста. Имам още двеста пръснати наоколо.

— Леле! Наистина много. Под наем ли взимате земята?

— Част от нея.

— Взимате ли под наем земя от Маргарет Уили?

Не ми отговори веднага и ако го бях наблюдавал от отсрещната страна на маса, бих могъл да видя изражението му в момента, в който споменах името „Маргарет Уили“.

— Мисля, че взимаме — накрая отвърна господин Тобен.

— Да, взимаме. Петдесетина акра. Защо питате?

— Зная, че дава земя на винари. Тя е стара приятелка на вуйна ми и вуйчо ми. Светът е малък. — Промених темата и попитах:

— Значи вие сте най-големият по гроздето тук?

— „Тобен“ е най-голямата винарна в Северния край, ако питате това.

— Как се оправяте?

— Усилена работа, отлични познания по лозарство, отлежаване на виното и превъзходен продукт. И късмет. Тук най-много ни е страх от урагани. От края на август до началото на октомври. Една година гроздоберът много закъсня. Към средата на октомври. От Карибите дойдоха поне шест урагана. Но всички се отклониха в друга посока. Бакхус ни пазеше. — Тобен замълча, после поясни:

— Това е богът на виното.

— И страхотен композитор.

— Онзи е Бах.

— Да де, прав сте.

— Между другото, тук организираме концерти и понякога опери. Мога да ви включа в списъка си с покани, ако желаете.

Бяхме се насочили обратно към големия винарски комплекс.

— Ще бъде чудесно — отвърнах аз. — Вино, опера, добра компания. Ще ви пратя визитката си. В момента не нося със себе си.

Докато наближавахме винарната, се огледах и казах:

— Не виждам вашата къща.