Пъхнах едно в устата си, сдъвках го и изплюх кожицата.

— Не е зле.

— Гроздето е пръскано. Трябва да изстисквате зърната в устата си. Ето. — Господин Тобен ми подаде още зърна.

Разхождахме се като стари приятели и си изстисквахме грозде в устата — но не един на друг. Още не бяхме толкова близки. Той продължи да приказва за времето, лозята и така нататък. — Имаме същите умерени годишни валежи като в Бордо.

— Нима?

— Но червените ни сортове не са толкова плътни, колкото тамошните. Месото на нашите зърна е друго.

— Разбира се.

— В Бордо оставят кожицата да омеква с новото вино доста време след ферментацията. После оставят виното да отлежава в бъчва две-три години. Тук това няма да стане.

Океанът разделя нашето грозде от тяхното. Сортовете са едни и същи, но си имат свой собствен характер. Също като нас.

— Чудесно наблюдение.

— Освен това ние трябва да внимаваме с утайката. В началото и аз допуснах някои грешки.

— Всички го правим.

— Например тук е по-важно да пазим плода, отколкото да се вълнуваме за таниновия вкус. Тук не получаваме такъв танин, какъвто получават в Бордо.

— Затова се гордея, че съм американец.

— Когато прави вино, човек не може прекалено да залага на догмите и теориите. Трябва сам да разбере как става.

— Същото е и в моята работа.

— Но можем да се поучим от старите майстори. В Бордо научих значението на разположението на листото.

— Там е мястото да го научите. — Като урок по история това не беше толкова зле, но иначе бе ужасно. Все пак го оставих да си дудне и сподавих прозявката си.

— Разположението на листото позволява да уловим слънчевите лъчи на тази северна ширина — каза Тобен. — В южна Франция, Италия и Калифорния нямат такъв проблем. Но тук, в Северния край, както и в Бордо, трябва да се търси баланс между покриването на гроздовете с листа и излагането им на слънце.

И продължи в този дух.

Въпреки всичко открих, че почти го харесвам, каквото и да бе първото ми впечатление. Не искам да кажа, че щяхме да станем големи приятели, но Фредрик Тобен имаше известен чар, макар че беше малко напрегнат. Ясно се виждаше, че обича работата си и че сред лозята се чувства на мястото си. Започвах да разбирам защо може да са го харесали Том и Джуди.

— Северният край има специфичен микроклимат — каза той. — Различен от съседните райони. Знаете ли, че слънцето е по-силно, отколкото точно оттатък залива?

— Шегувате се. Дали го знаят и богаташите в Хамптънс?

— И че е по-силно, отколкото точно оттатък Пролива в Кънектикът? — продължи той.

— Невероятно! И защо е така?

— Свързано е с водните басейни и с преобладаващите ветрове тук. Ние имаме океански климат. Климатът в Кънектикът е континентален. През зимата там може да е десет градуса по-студено. Това би навредило на лозята.

— Определено.

— Освен това тук никога не става прекалено горещо, което също може да повлияе на гроздето. Водните басейни навсякъде около нас имат умерено влияние върху климата.

— По-топло, по-слънчево и рибарят се завръща. Това е страхотно.

— И почвата е много специфична. Това е ледникова почва, много богата на необходимите хранителни вещества, и влагата се изсмуква от долния пясъчен пласт.

— Божичко, да ви кажа, когато бях дете, ако някой ми беше казал „Хей, Джон, тук някой ден ще има лозя“, нали разбирате, щях да му се изсмея в лицето и да го сритам в топките.

— Това интересува ли ви?

— Много. — Ни най-малко.

Навлязохме в нов ред, по който се движеше механична берачка. Божичко! Кой ли измисля тези неща?

В следващия ред две женствени млади същества по шорти и тениски с емблемата на Тобен правеха същото на ръка. Наблизо имаше кошове с грозде. Господарят на гроздето спря и размени няколко закачки с тях. Днес бе в стихията си и момичетата реагираха както трябва. Навярно беше достатъчно стар, за да им е баща, но те чисто и просто се интересуваха от парите.

След около минута се отдалечихме от младите гроздоберачки и господин Тобен ми каза:

— Тази сутрин не съм слушал новините, но според един от служителите ми по радиото съобщили, че семейство Гордън вероятно са откраднали нова чудотворна ваксина и че са искали да я продадат. Че очевидно са ги измамили и убили. Така ли е?

— Така изглежда.

— Няма ли опасност от… чума, от някаква епидемия…

— Абсолютно никаква.

— Добре. Понеже хората доста се бяха уплашили.

— Няма за какво повече да се тревожат. Къде бяхте в понеделник вечерта?

— Аз ли? А, бях на вечеря с приятели. Всъщност в собствения ми ресторант.

— По кое време?

— Към осем. Даже още не бяхме чули новината.

— Къде бяхте преди това? Да речем около пет, пет и половина.

— Бях си вкъщи.

— Сам?

— Имам икономка и приятелка.

— Това е чудесно. Дали ще си спомнят къде сте били в пет и половина?

— Разбира се. Бях си вкъщи. Тогава започнахме гроздобера. Пристигнах тук в зори. До четири вече бях изтощен и се върнах вкъщи да подремна. После дойдох пак тук за вечерята. Малко тържество по случай гроздобера. Човек никога не знае кога ще започне гроздоберът, така че тържеството винаги е спонтанно. След седмица-две ще организираме голяма вечеря.

— А с кого вечеряхте?

— С приятелката ми, с управителя на имението, с приятели… — Той ме погледна. — Това ми прилича на разпит.

И би трябвало. Това си и беше. Но не исках господин Тобен да се дразни и да вика адвоката си или Макс.

— Това са просто стандартни въпроси, господин Тобен — отвърнах аз. — Опитвам се да получа представа къде са били всички в понеделник вечер и каква е връзката им с жертвите. Такива неща. Когато открием заподозрян, някои от приятелите и колегите на семейство Гордън могат да станат свидетели. Разбирате, нали?

— Разбирам.

Известно време го оставих да се успокои и отново се заприказвахме за гроздето. После го попитах:

— Кога и къде видяхте семейство Гордън миналата седмица?

— О… чакайте да помисля… На вечеря вкъщи. Бях поканил няколко души.

— С какво ви привличаха те?

— Какво искате да кажете?

— Точно каквото казах.

— Мисля, дадох да се разбере, че беше точно обратното, детектив — отвърна той.

— Тогава защо сте ги поканили у вас?