— Съжалявам, аз не… искам да кажа, че нямам абсолютно никаква представакакво може да се е случило със семейство Гордън.

— Е, били са убити.

— Зная… Исках да кажа…

— Просто ми трябва малко обща информация за тях.

— Навярно би трябвало да повикам адвоката си.

При тези думи веждите ми се повдигнаха.

— Това е ваше право — казах аз. После прибавих: — Можем да го направим в участъка в присъствието на адвоката ви. Можем да свършим работата и тук за десетина минути.

Той като че ли се замисли.

— Не зная… Нямам опит в такива неща…

Заговорих му с най-ангажиращия си тон.

— Вижте, господин Тобен, вие не сте заподозрян. Просто разговарям с приятели на семейство Гордън. Нали разбирате — обща информация.

— Разбирам. Ами… щом смятате, че мога да ви помогна, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Чудесно. — Исках да отдалеча този тип от достъп до телефон затова казах:

— Вижте, никога не съм се разхождал в лозе. Можем ли да поговорим навън?

— Разбира се. Всъщност, когато пристигнахте, тъкмо тръгвах натам.

Последвах го навън през стъклената врата. Наблизо бяха паркирани два малки камиона, натоварени с грозде.

Преди два дни започнахме гроздобера — информира ме господин Тобен.

— В понеделник.

— Да.

— Това е голям ден за вас.

— Това е ден на удовлетворение.

— Били сте тук през цялото време, предполагам.

Пристигнах рано сутринта.

Кимнах.

— Добра ли е реколтата?

— Засега много добра, благодаря.

Минахме през задната морава към най-близкото лозе между два реда необрано грозде. Тук наистина миришеше приятно и пчелите още не ме бяха усетили, слава Богу.

Господин Тобен посочи към малката торбичка с неговата емблема и попита:

— Какво сте си купили?

— Рисувана плочка за приятелката ми.

— Коя?

— Бет.

— Искам да кажа, коя рисувана плочка?

— А! С рибаря.

— Напоследък се връщат.

— Кой? Плочките ли?

— Не. Рибарите. Вижте, детектив…

— Те са странни. Чел съм, че цял живот имат само един брачен партньор. Искам да кажа, че навярно не са католици. Защо тогава имат само по един партньор?

— Детектив…

— Но после ми попадна много интересно обяснение. Женските се събират с мъжкия за цял живот, само ако мъжкият се връща в едно и също гнездо. Нали разбирате, еколозите вдигат стълбове с платформи отгоре и те си правят гнездата там. Рибарите. Не еколозите.

— Детектив…

Всичко се свежда до това, че всъщност женската не е моногамна. Тя е привързана към гнездото. Всяка година се връща в едно и също гнездо и би се чукала с първия мъжкар, който се появи. Нещо като саутхамптънските дами в летните им вили. Нали разбирате? Те никога не се отказват от хамптънските си къщи. Искам да кажа, добре де, мъжът може да е умрял и изобщо да не дойде. Но понякога просто закъснява да хване влака. Нали разбирате? Междувременно тя се гушка с чистача на басейна. Но както и да е, да се върнем на рибарите…

— Извинете ме, детектив… как беше?…

— Наричайте ме просто Джон.

Той ме погледна и разбрах, че се опитва да ме постави на мястото ми, но нещо не му се удаваше. Във всеки случай, след малкото ми колумбийско приключение, Тобен беше решил, че съм кретен, и това малко го бе поуспокоило.

Новината ме шокира — каза той. — Каква трагедия! Те бяха толкова млади и жизнерадостни. Не отговорих.

Знаете ли нещо за погребението?

— Не, сър, не зная. Мисля, че още са в моргата. Сега са целите на парчета и после пак ще ги зашият. Като мозайка, само че патоанатомът ще остави органите навън. Искам да кажа, откъде някой ще знае, че органите ги няма?

Господин Тобен остави думите ми без коментар. Известно време повървяхме в мълчание през лозята. Понякога, ако не задаваш въпроси, човекът, когото разлитваш, става нервен и започва да бърбори, за да запълни тишината.

— Изглеждаха толкова мили хора — след около минута каза господин Тобен.

Кимнах.

Той помълча няколко секунди, после каза:

— Невъзможно е да са имали врагове. Но на Плъм Айланд стават странни неща. Всъщност, изглежда, че е било грабеж. Така чух по радиото. Началникът Максуел каза, че било грабеж. Но някои хора от пресата се опитват да свържат случая с Плъм Айланд. Би трябвало да се свържа с Максуел. Приятели сме. Познати. Той се познаваше със семейство Гордън.

— Нима? Очевидно тук всички се познават.

— Така е. Светът е малък. От три страни сме оградени с вода. Почти като малък остров. Рано или късно всички пътища се пресичат. Затова е толкова неприятно. Можеше да е някой от нас.

— Убиеца или жертвите имате предвид?

— Ами, и двете — отвърна господин Тобен. — Убиецът може да е един от нас и жертвите можеха да са… смятате ли, че убиецът ще нанесе нов удар?

— О, надявам се, че няма. Имам си достатъчно работа.

Продължавахме да вървим край този наистина дълъг ред лозя, но господин Тобен беше престанал да говори, затова го попитах:

— Доколко познавахте семейство Гордън?

— Срещахме се в обществото. Бяха влюбени в магията и романтиката на производството на вино.

— Наистина ли?

— Интересувате ли се от вино?

— Не, падам си по бирата. Понякога пия водка. Я ми кажете, как ви звучи това? Изложих му идеята за истинската картофена водка на Крумпински, с есенция и чиста. Какво мислите? Родно производство, нали така? Тук навсякъде има картофи. Целият отсамен край на Лонг Айланд може да потъне в алкохол. Някои си падат по гроздово желе и картофено пюре. Ние си падаме по вино и водка. Какво мислите?

— Интересна идея. — Той откъсна няколко бели зърна и ги изстиска в устата си. — Много хубаво. Твърдо и сладко, но не прекалено. Тази година слънцето и дъждът бяха точно колкото трябва. Тази година ще имаме отлично вино.

— Страхотно. Кога за последен път видяхте семейство Гордън?

— Преди около седмица. Ето, опитайте. — Той пусна няколко зърна в шепата ми.