Пак през същия ден попаднахме във вятъра и теченията в пролива и си мислех, че ще си издрайфам червата в морето.

Спомних си, че прекарахме целия ден на яхтата и се върнахме изтощени, изгорели от слънцето, обезводнени и изгладнели. Том отиде за пици, а ние с Джуди пиехме бира на задната веранда и гледахме залеза.

Не мисля, че съм особено приятен тип, но семейство Гор-дън си бяха направили труда да се сприятелят с мен и така и не разбирах защо. Отначало нямах нужда и не исках компания. Но Том беше умен и забавен, а Джуди бе красива. И умна.

Понякога нещата не изглеждат логични, докато се случват, но след време или пък след някакъв инцидент става ясно какво е значението на направеното или казаното. Нали така?

Бе възможно семейство Гордън да са знаели, че са или че биха могли да попаднат в опасност. Те вече се бяха запознали с началника Максуел и може би са искали някой да научи, че са свързани с него. После двамата бяха прекарали доста време с моя милост — може би за да покажат на някого, че са гъсти с ченгетата. Може би Макс или аз щяхме да получим писмо, предварително оставено в случай, че с тях стане нещо, но не залагах много на това.

По въпроса за логиката на нещата, гледани в ретроспекция, през онази юнска вечер преди Том да се върне с пиците, Джуди, която беше изгълтала три бири на празен стомах, ме попита колко струва къщата на вуйчо Хари.

— Към четиристотин хиляди, може би повече. Защо?

— Просто се чудя. Вуйчо ти продава ли я?

— Предложи ми я на цена, по-ниска от пазарната, но после ще трябва да изплащам ипотеката двеста години.

С това разговорът приключи, но когато хората те питат колко струва къща, яхта или автомобил, а после и дали се продават, те или са любопитни, или искат да купуват. Семейство Гордън не бяха любопитни. Сега, разбира се, си мислех, че са очаквали да забогатеят много бързо. Но ако източникът на тези новооткрити богатства е бил незаконна сделка, те едва ли биха могли да пилеят пари и да купуват къщи до залива за четиристотин бона. Ето защо очакваните пари или са били законни, или поне са щели да изглеждат такива. Ваксина? Може би.

И после нещо се беше объркало и тези велики мозъци се бяха пръснали по кедровата веранда, все едно че някой е изпуснал край скарата пакет с три кила говежда кайма.

Спомних си как по-късно през онази юнска вечер бях отбелязал на Том, че в Пролива съм си помислил, че сме в опасност. Той бе преминал от бира на вино и мозъкът му беше омекнал. За технократ Том имаше философска жилка и ми бе отвърнал: „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“

Метафорично погледнато, той беше прав. Дойде ми наум, че хората, които си играят с вируса на ебола и други смъртоносни неща, трябва да са по природа склонни към рискове. Толкова време бяха печелили в състезанието с биологичните опасности, че бяха започнали да се смятат за омагьосани. Бяха решили да започнат нова опасна игра, но вече доста по-доходна. Там-оаче не се бяха оказали в свои води, все едно водолази, които стават алпинисти, или обратно — много смелост и голям капацитет на белите дробове, но никаква представа за това как стават нещата.

Е, да се върнем в сряда сутринта през септември, вече към девет часа. Том и Джуди Гордън, които бяха стояли заедно с мен точно тук, на кея на вуйчо Хари, сега са мъртви и топката е в моето поле, като сме почнали с метафори.

Обърнах се и закрачих обратно към къщата, ободрен от утринния въздух и от моркова, мотивиран от добрите спомени за двама прекрасни приятели, с прояснена глава и оставил настрани разочарованията и тревогите от предишния ден. Чувствах се отпочинал и нямах търпение да започна битката. Да ритам задници.

Оставаше ми да поставя на сонарния екран още една, на пръв поглед несвързана точка — господин Фредрик Тобен, нинопроизводителят.

Но тъй като смятах, че докато съм размишлявал край залива някой може да ме е търсил, първо проверих телефонния секретар. Съобщения обаче нямаше. Кучка. — Я се успокой, Джон.

По-скоро раздразнен, отколкото наранен, излязох от къщата. Бях с блейзера на господин Ралф Лорън, карираната риза на господин Томи Хилфигър, панталоните на Еди Бауър, боксерките на Пери Елис, афтършейва на Карл Лагерфелд и револвера на господата Смит и Уесън.

Запалих двигателя с дистанционното управление и седнах вътре.

— Бонжур, джип…

Подкарах по Мейн Роуд и завих на изток към изгряващото слънце. Мейн Роуд минава главно през селскостопански райони, но в същото време е и главна улица на много от селцата. Между центровете им има плевници и фермерски жилища, разсадници, няколко добри ресторанта, антикварни магазини и наистина очарователни дървени черкви в новоанглийски стил.

Едно от нещата, променили се, откакто бях момче, обаче е, че сега Мейн Роуд може да се похвали с двайсетина винарски изби. Независимо от това къде са те, повечето имат представителства по улицата, за да примамват туристите. Организират се обиколки и безплатни дегустации, следвани от посещение до магазина за сувенири, в който туристът се чувства задължен да си купи местния гроздов нектар наред с календарчета, готварски книги, тирбушони, подставки за чаши и тем подобни.

Повечето от тези сгради всъщност са реконструирани някогашни фермерски къщи и плевници, но някои са големи нови комплекси, съчетаващи действителното производство на вино с магазин за сувенири, ресторант, винарна и така нататък. Мейн Роуд не е точно Кие о!е 8о1е11 [???] и Северният край не е С61;е йи Шкте [???], но цялостната атмосфера е приятна, някаква смесица между Кейп Код и Напа Вали.

Казвали са ми, че самите вина не са лоши. Казвали са ми, че са доста добри. Казвали са ми, че някои са печелили национални и международни конкурси. Що се отнася до мен, аз ще си взема бира.

В селцето, наречено Пеконик, отбих на голям, настлан с чакъл паркинг със знак, на който пишеше „Бинарни Фредрик Тобен“. Знакът беше от черно лакирано дърво, а буквите бяха издълбани и покрити със златна боя. По дървото се преплитаха някакви странни, пъстро боядисани жилки и бих си помислил, че са резултат от вандалска проява, само че бях виждал същите на етикетите на виното на Тобен в магазините за алкохол, а също и на задната веранда в къщата на Том и Джуди. В случая заключих, че това е изкуство. Става все по-сложно да различиш изкуството от вандализма.

Излязох от скъпата си спортна кола и забелязах още десетина като нея. Навярно тук ги развъждаха. Или бяха предпочитан модел от градските и крайградските каубои, чието определение за черен път е „паркинг“? Но да не се отклонявам.

Насочих се към комплекса на Тобен. Миризмата на смачкано ферментиращо грозде бе навсякъде и наоколо летяха милиони пчели. Около половината от тях очевидно харесаха моя „Лагерфелд“.

Как да опиша винарната на Тобен? Е, ако построят френски замък от американски кедрови дъски, той би приличал на нея. Господин Тобен явно бе хвърлил малко състояние, за да осъществи мечтата си.

Бях идвал тук и преди и мястото ми харесваше. Още преди да вляза знаех, че комплексът се състои от зала за посетителите, вляво от която има голям магазин за сувенири и вино.

Вдясно се намираше крилото, в което произвеждаха виното — просторна двуетаящ сграда, пълна с медни съдове, преси и всякакви такива неща. Веднъж се включих в организирана обиколка и изслушах брътвежите на гида. Никога в човешката история не са били измисляни толкова глупости за нещо толкова малко като гроздето. Искам да кажа, че сливата е по-голяма. Нали така? Хората правят пиене и от сливи. Нали така? За какво тогава са тези тъпотии с гроздето?

Така или иначе, над всичко това се издигаше широка, петнайсетина метра висока централна кула, нещо като стра-жеви пост на замъка, над която се вееше голямо знаме. Нямам предвид националния флаг. Знамето бе черно, с емблемата на Тобен. Някои обичат да си гледат името.

Та да продължа със словесната картина на замъка Тобен: още по-наляво имаше малък ресторант, който жените и пресата неминуемо описваха като готин. Според мен бе превзет и задушен. Във всеки случай не бе в списъка ми със заведения, в които да се отбия, ако санитарните власти затворят Старата градска таверна.

Ресторантът имаше покрита тераса и там хората, облечени с Еди, Томи, Ралф, Лиз Карол и Пери, можеха да седят и да дрънкат глупости за виното, което всъщност си е ферментирал гроздов сок.