по-големи проблеми от силния дъжд.
Докато се обличах, включих радиото и чух, че покрай бреговете на Вирджиния минал ураган на име Джаспър, който бил причина за лошите климатични условия чак до нюйоркския Лонг Айланд на север. Радвах се, че днес се връщам в Манхатън.
Повече от месец не бях се прибирал в апартамента си на Седемдесет и втора улица, не бях проверявал и телефонния си секретар, отчасти защото не исках, но най-вече, струва ми се, защото бях забравил кода си.
Така или иначе, към девет часа слязох долу облечен с фирмени джинси и поло и направих кафе. Очаквах Бет да лми позвъни или да намине.
Местният седмичник лежеше непрочетен на кухненската маса още от петък и аз не се изненадах прекалено, когато видях на първа страница убийството от миналия понеделник. Отнесох вестника заедно с кана кафе на задната веранда и прочетох версията на местния топрепортер за двойното убийство. Той бе достатъчно неточен, достатъчно заблуден и имаше достатъчно слаб стил, за да пише за „Нюсдей“ или „Таймс“.
Открих статия за винарните „Тобен“, в която се цитираха следните думи на господин Фредрик Тобен: „Вече всеки ден ще започнем гроздобера и реколтата тази година обещава да даде отлично вино, навярно най-доброто за последните десет години, освен ако не започнат силни валежи“.
Е, Фреди, ето че вали. Зачудих се дали на осъдените на смърт позволяват да поискат вино с последната си храна.
Така или иначе, оставих местния седмичник и взех подаръка на Ема, „История на пиратските съкровища“. Прелистих книгата, разгледах образите, видях карта на Лонг Айланд, която проучих в продължение на около минута, после намерих главите за капитан Кид и прочетох наслуки клетвено заявление на Робърт Ливингстън, един от първите, финансирали експедицията. В него освен всичко останало пишеше:
„Когато чу, че кап. Кид е дошъл тук, за да се предаде на Негово сиятелство граф Беломонт, гореспоменатият заявител дойде направо от Албани по най-краткия път през гората, за да се срещне с гореспоменатия Кид и да почака Негово сиятелство. И при пристигането си в Бостън кап. Кид му съобщи, че на борда на неговия едномачтов кораб, тогава на котва в пристанището, имало четирийсет бали стока и захар, а също така му каза, че имал около четирийсет килограма съдове от злато и сребро. И после гореспоменатият Кид каза, че имал осемнайсет килограма злато, което скрил на някакво място в Пролива между това място и Ню Йорк, без да назовава каквото и да е конкретно име. Това злато не можел да открие никой друг освен той самият.“
Направих мислено някои сметки и изчислих, че осемнайсет килограма злато биха стрували около триста хиляди долара, без да се отчита историческата и нумизматичната им стойност, която според думите на Ема спокойно би могла да учетвори номиналната му цена.
Прекарах следващия час в четене и колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че почти всички свидетели в тази история, от лорд Беломонт до най-обикновения моряк, са лъжци. Нямаше два еднакви разказа, различаваха се преценките и за количеството злато, сребро и скъпоценности. Единственото нещо, в което всички бяха единодушни, бе, че съкровището било скрито на различни места на брега около Лонгайландския пролив. Плъм Айланд не се споменаваше нито веднъж, но какво по-подходящо място да скриеш нещо? Както бях научил при посещението си там, по онова време островът нямал пристанище, така че не е имало и голяма вероятност да го посещават случайни кораби, търсещи храна или вода. Бил собственост на бели хора и следователно индианците нямали достъп до него, тоест очевидно бил необитаем. И щом Кид бе поверил част от съкровището на Джон Гарднър, човек, когото изобщо не познавал, защо да не пресече залива до Плъм Айланд и да не зарови там друга част? Струваше ми се логично. Чудех се обаче как беше разбрал Фредрик Тобен. Той с радост би ни го съобщил на пресконференцията, когато е щял да съобщи за откритието си. Навярно щеше да каже: „Усилена работа, отлични познания по лозарство, отлежаване на виното и превъзходен продукт. И късмет.“
Така или иначе, дълго останах на задната веранда — четях, зяпах дъжда, прехвърлях случая в главата си и чаках Бет, която вече трябваше да е пристигнала.
Накрая влязох вътре и пуснах седемте съобщения на телефонния секретар.
Първо, вуйчо Хари. Имал приятел, който искал да наеме къщата, така че дали съм имал нещо против или да я купя, или да я освободя. Второ, детектив лейтенант Улф, който просто каза:
— Вбесяваш ме.
Трето, старо съобщение от Ема, оставено малко преди полунощ в петък. Просто искаше да ме чуе. Четвърто, в събота сутринта ме беше търсил Макс с подробностите за партито у Тобенг. Информираше ме също, че приятно си побъбрил с Бет и ме питаше дали бих му телефонирал. Пето, Дом. Фанели, който каза:
— Хей, селяндур, пропусна страхотно прекарване. Каква нощ само! Виното се лееше, забодохме четири шведски туристки, две от които стюардеси, третата манекенка и четвъртата актриса. Във всеки случай позвъних на нашия приятел Джак Роузън от „Дейли Нюз“ и той ще напише репортаж за завръщането ти в Ню Йорк след възстановяването ти в провинцията. Ранен герой се връща у дома. Красота. Телефонирай му в понеделник сутрин и материалът ще бъде отпечатан във вторник, така че копелетата от управлението да могат да го прочетат преди да са ти спукали топките. Само кажи, че не съм пич. Обади ми се в понеделник и вечерта ще идем да пийнем по едно. Ще ти разкажа за шведките. Чао.
Усмихнах се. Четири шведки, мале мила! Шестото съобщение беше от Бет, която в неделя сутринта ме питаше къде съм изчезнал в събота вечер и кога можем да се видим. Номер седем бе пак Бет в неделя следобед — потвърждаваше съобщението ми в службата й и казваше, че в понеделник сутрин ще дойде вкъщи.
Така че, когато малко след обед на вратата се позвъни, не се изненадах прекалено да видя Бет.
— Влизай — поканих я аз.
Тя остави чадъра си на верандата и влезе. Носеше поредния шит по поръчка костюм, този път ръждивокафяв.
Реших, че би трябвало да я информирам, че съм сам. Така й направих.
— Зная — отвърна Бет.
Изгледахме се в продължение на няколко много дълги секунди. Разбрах какво ще ми каже, но не исках да го чуя. Тя обаче го каза:
— Тази сутрин Ема Уайтстоун е била открита в дома си от един от служителите й. Мъртва, очевидно убита.
Не отговорих. Какво можех да кажа? Просто стоях неподвижно.
Бет ме хвана за ръка и ме отведе до кушетката в дневната.
— Седни — рече тя. Седнах.
Бет се настани до мен и стисна ръката ми.
— Не зная как се чувстваш… — започна тя. — Искам да кажа, зная, че сигурно си бил влюбен в нея…
Кимнах. За втори път през живота си не бях приносителят на лошата вест. Бях онзи, който чува за убийството на човек, когото обича. Бях поразен. Не можех напълно да го проумея, защото не ми се струваше реално.
— Снощи докъм десет бях с нея — казах аз.
— Още не разполагаме с часа на смъртта — съобщи ми тя.
Била е открита в леглото си… очевидно убита с удари по главата с ръжен, който са намерили на пода… нямало е следи от влизане с взлом… задната врата е била отключена.
Кимнах. Той сигурно имаше ключ, който не беше върнал, и тя навярно изобщо не се бе сетила да смени ключалката. И беше знаел, че наблизо има ръжен.
Бет продължи:
— Прилича на грабеж… изпразнена чантичка, никакви пари, изпразнена кутия за бижута. Такива неща.
