— Искаш ли да танцуваме?

— Не. Може ли да поговорим?

— Естествено.

— Смяташ ли, че удавянето на другия служител от Плъм Айланд е свързано с този случай?

— Възможно е. Може никога да не разберем. Но откривам обща система.

Каква система?. — Изглеждаш добре с тази шапка.

— Искам да разговаряме за случая, Джон.

— Не тук и не сега.

— Къде и кога?

— Утре.

— Тази вечер. Ти каза тази вечер. Ще дойда с теб у вас.

— Ами… не зная дали мога да го направя…

— Виж, Джон, не ти предлагам да правим секс. Просто трябва да поговоря с теб. Хайде да идем на бар или някъде другаде.

— Ами… мисля, че не би трябвало да си тръгваме заедно…

— А… ясно. Влюбен си.

— Не… ами… може и да съм… във всеки случай това може да почака до утре. Ако съм прав, нашият човек е точно тук и е домакин на парти. Ако бях на твое място, щях до утре да го държа под наблюдение. Само недей да го подплашваш. Става ли?

— Става, но…

— Ще се видим утре и ще ти кажа всичко, после излизам от играта. В понеделник си тръгвам за Манхатън. Целият вторник ми е зает с медицински и професионални ангажименти. Разбра ли? Утре. Обещавам.

Добре. — Чукнахме се и отпихме.

Побъбрихме малко и в това време видях в далечината Ема. Разговаряше с група хора, сред които беше Фредрик Тобен, бивш любовник и заподозрян в убийство. Не зная защо се подразних, че ги виждам да си приказват. Искам да кажа, какво ти става, Джон? Пукаше ли ми, когато жена ми ходеше на дълги командировки с шефа си? Не особено много.

Бет проследи погледа ми и отбеляза:

— Изглежда много мила.

Не отговорих. Случайно споменах за нея пред Макс — продължи тя.

Определено не отговорих на последните й думи.

— Била е… гадже на Фредрик Тобен. Предполагам, че знаеш. Споменавам го само в случай, че нямаш представа. Искам да кажа, че ако Тобен е заподозрян, трябва да внимаваш с разговорите си в леглото. Или пък тъкмо затова си се сприятелил с нея? За да научиш повече за Тобен? Джон?

Слушаш ли ме?

Погледнах я и отвърнах:

— Знаеш ли, Бет, понякога ми се иска един от онези куршуми да ме беше кастрирал. Тогава щях напълно да се освободя от женска власт.

— Следващия път, когато правиш секс — отбеляза тя, — няма да си мислиш така. — После се обърна и се отдалечи.

Огледах се и отново осъзнах, че ако бяха живи, тази вечер Том и Джуди щяха да са тук. Зачудих се дали се е предполагало да открият съкровището на скалата тази седмица. Щяха ли вече да са съобщили на пресата?

Във всеки случай сега семейство Гордън бяха в хладилната камера, съкровището бе скрито някъде и вероятният им убиец разговаряше на петнайсетина метра от мен с жена, в която се бях влюбил до шия. Всъщност забелязах, че Тобен и Ема са останали сами и си приказват на четири очи.

Това ми беше достатъчно и аз заобиколих покрай къщата, като по пътя се освободих от шапката и сабята си. Приблизително по средата на пътя до предната морава чух, че ме викат, но продължих да вървя.

— Джон!

Обърнах се.

Ема бързаше през моравата към мен.

— Къде отиваш?

— Някъде, където мога да намеря бира.

— Ще дойда с теб.

— Не, не се нуждая от компания.

— Нуждаеш се от много компания, приятелю — информира ме тя. — Това ти е проблемът. Прекалено дълго си бил сам.

— Да не би да завеждаш секцията за обяви за женитба в местния седмичник?

— Няма да ти позволя да ме подлъжеш и няма да те оставя да си тръгнеш сам. Къде отиваш?

— В „Старата градска таверна“.

— Любимата ми кръчма. Опитвал ли си мексиканската им кухня? — Тя ме хвана под ръка и си тръгнахме.

Влязох в старата й кола и след двайсет минути вече се бяхме сврели в едно сепаре с чаши бира в ръка. Поръчахме си начо и пилешки крилца. Редовните посетители в събота вечер не изглеждаха така, сякаш са на път или се връщат от прословутия купон у Фреди.

— Снощи те търсих по телефона — каза Ема.

— Мислех си, че си излязла с момичетата.

— Потърсих те, когато се върнах. Към полунощ.

— Нямаше ли късмет в лова?

— Не — отвърна тя. — Сигурно си спал и не си чул телефона.

— Всъщност ходих до „Фоксуудс“. Там човек може да остане и без риза на гърба.

— Разкажи ми.

Поговорихме малко и аз я попитах:

— Не си казала нищо на Фредрик за разговорите ни, нали?

Тя се поколеба с половин секунда повече от необходимото, после отвърна:

— Не съм… но му казах… казах му, че двамата с теб ходим и… — Ема се усмихна. — Ходим ли?

— Не трябваше изобщо да му споменаваш за мен.

Тя сви рамене.

— Щастлива съм и искам всички да го знаят. Той ми пожела късмет.

— Какъв джентълмен!

Ема се усмихна.

— Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. — „Имам намерение да го гледам как се пържи.“ — Мисля, че не трябва да говориш с него за нас и най-вече за пиратското съкровище.

— Добре.

Вечерята мина приятно и после отидохме в къщата й, малка вила в жилищната част на Къчог. Тя ми показа колекцията си от нощни гърнета, цели десет, всички направени на саксии и поставени на голям прозорец, гледащ към залива. Моят подарък бе пълен с пръст и в него бяха посадени миниатюрни рози.

Ема изчезна за миг и се върна с опакован подарък за мен.

— Взех го от магазина за сувенири на историческото дружество — каза тя. — Не съм го задигнала, но сама си направих отстъпка четирийсет процента.

— Не трябваше да…

— Просто го отвори.

Така и направих. Беше книга — „История на пиратските съкровища“.

— Отвори корицата — рече Ема.

Отворих я и прочетох: „На Джон, любимият ми пират. С обич, Ема“. Усмихнах се.

— Благодаря ти. Винаги съм си мечтал за такава книга.