Е, не винаги. Но си помислих, че навярно ще искаш да я прелистиш.

— Ще я прелистя.

Така или иначе, вилата бе чудесна, чиста, нямаше котка, имаше скоч и бира, дюшекът беше твърд, тя обичаше Бийтълс и Би Джийс и ми даде две възглавници. Какво повече бих могъл да желая? Е, бита сметана. Ема имаше и сметана.

На следващата сутрин, неделя, отидохме да закусим в къчогския ресторант, после, без да ме пита, Ема ме закара на черква — приятна дъсчена методистка черква.

Не съм фанатичка — поясни тя, — но понякога това ме изпълва с енергия. Пък не е зле и за бизнеса.

Гака че присъствах на службата, готов да се хвърля под пейката, ако таванът зейне.

След това взехме джипа ми от имението на господин Тобен и Ема ме последва до моята къща.

Докато тя си правеше чай, аз се обадих в офиса на Бет.

Нямаше я, затова й оставих съобщение по някакъв тип, който ми съобщи, че работела по случая Гордън.

— Предайте й, че няма да ме има цял ден — казах аз. — Ще се опитам да се свържа с нея довечера. В противен случай нека утре сутрин дойде вкъщи на кафе.

— Добре.

Позвъних в дома на Бет и ми отговори телефонният й секретар. Оставих й същото съобщение.

С убеждението, че съм направил каквото мога, за да изпълня обещанието си, отидох в кухнята и казах:

— Хайде да си направим неделна разходка.

— Звучи ми чудесно.

Тя откара автомобила си у тях и аз я следвах, после отидохме до Ориент Пойнт с джипа ми и взехме нюлондонския ферибот. Прекарахме деня в Кънектикът и на Род Айланд, разглеждахме именията в Нюпорт, вечеряхме и накрая се върнахме с ферибота.

Стояхме на палубата и гледахме водата и звездите.

Корабът мина през Плъмайландския пролив. Вляво старият каменен плъмайландски фар зловещо тъмнееше на фона на нощното небе.

Имаше доста силно вълнение и Ема отбеляза:

— Бурята си подготвя пътя. Морето става бурно много преди времето да се промени. А и барометърът пада. Усещаш ли го?

— Какво да усещам?

— Падането на атмосферното налягане.

— Хм… Не още.

— Аз го усещам. Много съм чувствителна към времето.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Мисля, че е хубаво.

— И аз.

— Сигурен ли си, че не го усещаш? Не те ли наболяват раните?

Съсредоточих се върху раните си и естествено, те ме на-боляваха.

— Благодаря ти, че ми обърна внимание — отвърнах.

— Добре е да поддържаш контакт с тялото си, да разбираш връзката между природата, тялото и ума си.

— Категорично.

— Например при пълнолуние аз малко полудявам.

— Искаш да кажеш, че ставаш още по-луда — поправих я аз.

— Да. Ами ти?

— Аз пък се възбуждам.

— Наистина ли? При пълнолуние?

— При пълнолуние, при новолуние, винаги.

Тя се засмя.

Докато минавахме покрай Плъм Айланд, хвърлих поглед към него. Видях няколко самотни светлинки и силен блясък иззад дърветата, където трябваше да е централната лаборатория. Иначе островът беше мрачен, какъвто е бил и преди триста години, и ако притворех очи, можех да си представя „Сан Антонио“, едномачтовият кораб на Уилям Кид, който проучва острова в една юлска нощ на 1699-а. Виждах лодката, която спуснаха в морето, и вътре бяха Кид заедно с един-двама души, виждах как гребат към брега…

— За какво мислиш? — прекъсна съзерцанието ми Ема.

— Просто се наслаждавам на нощта.

— Гледаше към Плъм Айланд.

— Да… мислех си за… семейство Гордън.

— Мислел си за капитан Кид.

— Ти да не си вещица?

— Аз съм добра методистка и кучка. Но само веднъж месечно.

Усмихнах се.

— И си чувствителна към времето.

— Точно така. Ще ми разкажеш ли повече за това… това убийство?

— Не, няма.

— Добре. Разбирам. Ако ти трябва нещо от мен, само го поискай. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

— Благодаря.

Фериботът наближи пристана и Ема попита:

— Искаш ли тази нощ да останеш при мен?

— Ами… искам, но… трябва да се прибера вкъщи.

— Мога аз да дойда при теб.

— Ами… да ти кажа честно, днес трябваше да разговарям или да се срещна с детектив Пенроуз и не е зле да видя дали все още мога да го направя.

Добре.

Приключихме обсъждането на този въпрос дотук.

Оставих я у тях и й казах:

Ще се видим утре след края на работния ти ден.

Добре. Искам да те заведа в един чудесен ресторант до морето.

— С нетърпение го очаквам. — Целунахме се на стълбите пред вратата й. После се качих в джипа и се прибрах вкъщи.

Бях получил седем съобщения. Нямах настроение за тях и си легнах, без да ги пускам. Нямаше да ми избягат до сутринта.

Докато се унасях, се опитах да измисля какво да правя с Фредрик Тобен. Понякога идва момент, когато сте пипнали вашия човек, и в същото време още не сте го пипнали. Трябва да решите дали е необходимо да продължавате да го дебнете, да се изправите пред него, да го изкарате от дупката му, или да се престорите, че сте загубили интерес към личността му.

Трябва също да съм си мислил, че когато приклещиш в ъгъла животно или човек, те могат да станат опасни — че в играта участват и ловецът, и дивечът, и че дивечът има да губи много повече.

Но забравих да разгледам Тобен като мислещо, лукаво животно, защото ми се бе сторил също толкова суетен, колкото той ме смяташе за кретен. И двамата знаехме, че не е, така, но и двамата малко се бяхме успокоили от действията на другия. Във всеки случай се обвинявам за онова, което се случи.

Когато се събудих, беше дъждовна понеделнишка сутрин, първият дъжд от седмици насам, и фермерите бяха доволни, за разлика от винопроизводителите. Познавах поне един винопроизводител, който Си имаше