— Добър вечер — казах аз.

Тя се усмихна.

— Добър вечер.

— Аз съм Джон Кори.

Името очевидно не й говореше нищо и тя продължи да се усмихва.

— Аз съм Сондра Уелс. Приятелка на Фредрик Тобен.

— Да, зная. Запознахме се във винарната през юли. На дегустация. Бях със семейство Гордън.

Усмивката й изчезна и момичето отвърна:

— О, било е ужасно!

— Определено.

— Трагедия.

— Да. Бяхте ли близка със семейство Гордън?

— Ами… Фреди беше. Аз ги харесвах… но не зная дали те ме харесваха.

— Сигурен съм в това. Винаги приказваха за вас чудесни неща. — Всъщност изобщо не бяха приказвали за нея.

Тя отново се усмихна.

Сондра говореше и се държеше добре, сякаш беше ходила на училище, за да се научи как се вършат тези неща, но аз лично не можех да разбера защо някой ще замени Ема Уайтстоун за Сондра Уелс.

Обичате ли да се возите на яхта? — попитах.

— Не. Фредрик обича.

— Имам къща до морето на запад оттук. Обичам да се возя на яхта.

Прекрасно.

Всъщност, сигурен съм, че видях господин Тобен… чакайте да си спомня… миналия понеделник, някъде следобед, с малката му плоскодънна лодка. Стори ми се, че бяхте вие.

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Не, в понеделник цял ден бях в Манхатън. Шофьорът на Фредрик ни откара с икономката му до града и целия ден пазарувах.

Забелязах, че малкото й мозъче работи, а и устните й се смръщиха.

— Видели сте Фредрик в лодката с… някой друг ли? — попита тя.

— Навярно не е бил той или ако е бил, може да е бил сам, или пък с мъж…

Сондра отново се намръщи.

Обожавам да мътя водата. Освен това вече знаех, че по време на убийството Сондра и икономката са били в Манхатън. Колко удобно.

— Споделяте ли интересите на Фредрик в местната история и археология? — попитах аз.

— Не — отвърна тя. — Развам се, че и той се отказа. От всички хобита, които може да има един мъж, защо точно това?

— Може да е имало нещо общо с архивистката на Пеконийското историческо дружество.

Тя ми хвърли много студен поглед и със сигурност щеше да се отдалечи, само че при нас изникна самият Фредрик и я попита:

Може ли да ти отнема една минута? Семейство Фишър искат да те поздравят. — Погледна ме и рече: — Ще ни извините ли?

— Естествено. Освен ако семейство Фишър не искат да поздравят и мен.

Фредрик ми прати неприятна усмивка, Сондра Уелс ми се намръщи и двамата се отдалечиха, като оставиха невъзпитания си гост да размишлява над нетактичното си поведение.

Към осем и половина видях Макс и Бет. Макс също беше с пиратска шапка, а Бет бе нахлупила на главата си някакво тъпо боне. Беше с бели панталони и синьо-бяла моряшка блуза. Изглеждаше променена. Приближих се до тях при дългия бюфет. Макс си тъпчеше устата с кренвирши, любимото ми ядене. Поздравихме се и аз откраднах един.

— Чудесна вечер — каза Бет. — Благодаря, че ми предложи да дойда.

— Бет ме информира за напредъка на съфолкското управление по случая — рече Макс. — През последните четири дни е свършила много работа.

Хвърлих поглед към нея, за да видя дали му е казала нещо за посещението си в дома ми. Тя леко поклати глава.

— Искам отново да ти благодаря за помощта — каза Макс.

— Няма проблем. Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Ти не отговори на нито едно от съобщенията, които оставих на телефонния ти секретар.

— Не, и никога няма да отговоря.

— Мисля, че нямаш основание да се ядосваш.

— Нима? Я се опитай да се поставиш на мое място, Макс. Знаеш ли, трябваше да те изритам от верандата си.

— Е… — започна той, — извинявам се, ако съм ти причинил някакво неудобство.

— Да. Моля. Бет се намеси в разговора и каза на Макс:

— Джон има известни проблеми с шефовете си за това, че ти е помогнал.

— Съжалявам — повтори той. — Ще завъртя няколко телефона, ако ми кажеш на кого.

— Не се обиждай, Макс, но те не искат да разговарят с някакъв си шеф на селска полиция.

Всъщност не бях толкова ядосан на Макс, а дори и да бях, човек не можеше дълго да му се ядосва. Общо взето беше готин тип и единственият му истински недостатък бе, че винаги се грижи само за себе си. Понякога се правя на ядосан, така че другият да си мисли, че ми дължи нещо. Например малко информация.

— Между другото — попитах го, — случайно да си чувал някой друг от служителите на Плъм Айланд да е умирал?

Да речем преди две-три години?

Той се замисли за миг, после отвърна:

— Преди две години имаше едно удавяне. Някакъв доктор, ветеринарен лекар, струва ми се.

— Как се е удавил?

— Чакай да си спомня… бил в яхтата си… да, отишъл на нощен риболов или нещо такова и след като не се прибрал, жена му ни телефонира. Известихме Бреговата охрана и към един през нощта откриха празната му яхта. На следващия ден вълните го изхвърлиха на брега… — Той посочи с глава към Шелтър Айланд.

— Нещо съмнително?

— Ами имаше цицина на главата и му направиха аутопсия, но очевидно се беше подхлъзнал в яхтата, ударил си главата в парапета и паднал през борда. Случва се. Защо питаш?

Обещах на господин Тобен и ти си направил същото, Макс — отвърнах аз, — че няма да разговаряме по този въпрос на партито му. А сега се нуждая от бира. — Отдалечих се и го оставих с кренвирш в ръка. Бет ме настигна и рече:

— Държа се грубо.

— Той си го заслужи.

— Спомни си, че аз трябва да работя с него.

Тогава работи с него. — Видях любимата си сервитьорка, тя също ме забеляза, донесе ми чаша бира и ми я подаде. Бет си взе вино.

— Искам да ми разкажеш за археологическите разкопки, за Фредрик Тобен, за всичко, което си открил, и всичките си заключения. В замяна аз ще ти осигуря официално положение и така ще разполагаш с всички източници на областното управление. Какво ще кажеш?

— Казвам да си задържиш официалното положение, защото достатъчно съм загазил. И ще ти разкажа всичко, което зная, само че утре. После се махам оттук.

— Джон, престани да се правиш на недостъпен.

Не отговорих.

— Искаш ли официално да разговарям с шефа ти? Как се казва?

— Главен инспектор Гъз. Не се тревожи за това. — Оркестърът свиреше „Докато времето минава покрай нас“ и аз я попитах: