Гледах гостите на господин Тобен, които се пръскаха по огромната му морава, стояха, разговаряха, седяха край белите кръгли маси, всички с шапки, с чаши в ръце, потънали в разговори. Забелязах една спокойна група или поне така изглеждаше в този ранен час — никакъв твърд алкохол и секс на плажа, голо къпане, гол волейбол или нещо подобно. Само социални сношения.

Видях, че господин Тобен има дълъг кей, завършващ с голям навес за яхта. На кея бяха завързани и няколко яхти, които навярно принадлежаха на някои от гостите. Ако този купон се беше провел една седмица по-рано, тук щеше да е и „Спирохета“.

Така или иначе, какъвто съм си любопитен, тръгнах по кея към навеса. Точно пред откритата му страна имаше туристическо корабче, дълго десетина метра. Казваше се „Есенно злато“ и реших, че това е яхтата на господин Тобен, наречена на името на новото му вино или на все още неоткритото му съкровище. Във всеки случай господин Тобен обичаше играчките си.

Влязох в навеса. Вътре бе тъмно, но от двата края идваше достатъчно светлина, за да видя две яхти, по една от двете страни на кея. Тази отдясно беше малка и плоскодънна, от онзи тип, с който може да се плава в плитки води и блата. Другата бе бързоходна, всъщност „Формула 303“, абсолютно същият модел като тази на семейство Гордън. В продължение на половин секунда изпитах зловещото усещане, че Том и Джуди са се върнали от царството на смъртта, за да провалят купона и да вземат акъла на Фреди. Но това не беше „Спирохета“ — тази „Формула“ се казваше „Сондра“, навярно на името на сегашното гадже на Фредрик. Предполагам, че е по-лесно да си смениш името на яхтата, отколкото да премахнеш татуировка от ръката си.

Така или иначе, не ме интересуваше нито туристическото корабче, нито бързоходната яхта, а плоскодънната. Пъхнах се в нея. Имаше извънбордов двигател, както и ключове за гребла. Самите гребла лежаха на кея. По-интересен обаче беше дългият към метър и осемдесет прът, от онези за придвижване сред тръстика, където не могат да се използват нито гребла, нито двигател. Освен това палубата бе малко кална. На кърмата имаше пластмасова касета, пълна с дреболии, сред които сирена с въздух под налягане.

— Търсите ли нещо?

Обърнах се и видях господин Фредрик Тобен, застанал на кея с чаша вино в ръка и с изключително елегантна лилава тривърха шапка с перо. Гледаше ме и поглаждаше късата си брада. Наистина имаше мефистофелски вид.

— Възхищавах се на яхтата ви — отвърнах аз.

— На тази ли? Повечето хора обръщат внимание на бързоходната или на другата — рече той и посочи към туристическото корабче, закотвено точно пред навеса.

Говореше ми раздразнено, което не ми харесваше.

— Е — казах, — този малък приятел тук е повече по джоба ми. — Усмихнах се обезоръжаващо. Винаги правя така преди да прецакам някоя важна клечка. — Когато видях „Формулата“, си помислих, че семейство Гордън са се върнали от мъртвите.

Това изобщо не му хареса.

— Но после видях, че не е „Спирохета“ — прибавих аз, — и че се казва „Сондра“, което е много подходящо. Нали разбирате — бърза, лъскава и гореща. — Обожавам да вбесявам задници като него.

— Партито е на моравата, господин Кори — студено каза господин Тобен.

— Забелязах. — Слязох от яхтата и добавих:

— Страхотна къща си имате.

— Благодаря.

В допълнение към натруфената шапка господин Тобен носеше бели панталони, син двуреден блейзер и екстравагантно алено шалче. Мили Боже!

— Шапката ви много ми харесва — казах аз.

— Елате да ви запозная с някои от гостите ми — отвърна той.

— Страхотно.

Отдалечихме се от навеса.

— На какво разстояние оттук е кеят на семейство Гордън? — попитах го аз.

— Нямам представа.

— Горе-долу?

— Може би тринайсетина километра. Защо?

— По-скоро петнайсетина — поправих го аз. — Трябва да заобиколите Грейт Хог Нек. Проверих по картата в джипа ми. Петнайсетина.

— Какво искате да кажете с това?

— Нищо. Просто водя разговор край морето.

Вече се бяхме върнали на моравата и господин Тобен ми напомни:

Няма да разпитвате никой от гостите ми за убийството насемейство Гордън. Разговарях с началника Максуел и той е съгласен с мен. Освен това повтори заявлението си, че нямате официални правомощия тук.

— Имате думата ми, че няма да безпокоя гостите ви с полицейски въпроси за убийството на семейство Гордън.

— Или изобщо с нещо свързано с тях.

— Обещавам. Но имам нужда от бира.

Господин Тобен се огледа, забеляза млада дама с поднос с вино и й каза:

— Моля те, влез в къщата и донеси на този господин една бира. Налей му я във винена чаша.

— Да, сър. — И тя изчезна. Божичко, сигурно е прекрасно да си богат и да казваш на хората: „Искам това, искам онова“.

Тобен се извини и ме остави сам. Страхувах се да се преместя, за да не би момичето с бирата да не успее да ме открие.

Вече съвсем се беше здрачило и пъстрите празнични светлини блещукаха, факлите пламтяха, свещите грееха. Приятен лек ветрец откъм сушата издухваше насекомите към морето. Оркестърът свиреше „Звезден прах“. Тромпетистът бе страхотен. Животът е чудесен. Радвах се, че не съм мъртъв.

Наблюдавах как Фредрик забавлява партито, човек по човек, двойка по двойка, група по група, как се смее, шегува, намества шапките на хората и затъква пластмасови саби в коланите на дамите — поне на тия които имаха колани. За разлика от най-прочутия домакин на партита в Лонг Айланд Джей Гетсби, Фредрик Тобен не наблюдаваше гостите си отдалеч. Точно обратното, той се смесваше с тях и изпълняваше ролята си съвършено.

Държеше се, трябваше да му го призная. Ако можех да вярвам на Ема Уайтстоун, той бе почти разорен, беше и двоен убиец, ако можех да вярвам на инстинкта си, да не споменавам за онова, което току-що бях видял в навеса. Сигурно бе разбрал, че зная и двете му тайни, но въпреки това с нищо не го беше показал. Повече се тревожеше да не прецакам партито му, отколкото че мога да му прецакам живота. Много хладнокръвен тип.

Сервитьорката се върна с поднос, върху който носеше винена чаша, пълна с бира. Взех я и отбелязах:

— Не обичам вино.

Тя се усмихна.

— И аз. В хладилника има още бира. — Намигна ми и се отдалечи.

Понякога си мисля, че съм благословен със сексуално привличане, чар и телесна миризма. Тази вечер чувствах, че съм изпълнен с желание, така че горещ като евтин пистолет, лекомислено си килнах шапката, пооправих си сабята и тръгнах сред гостите.

Те бяха предимно млади и в началото на средната възраст, нямаше прекалено много гранд дами и дъщери на американската революция. Например не видях Маргарет Уили. Повечето бяха на двойки — по- голямата част от света е разделена на двойки, — но имаше и няколко самотно блуждаещи, които изглеждаха достойни за разговор, ако не се появеше нито една от единствените ми верни любими.

Забелязах жена в бяла, като че ли копринена рокля, носеща задължителната капела, под която падаха дълги руси коси. В нейно лице разпознах малкото създание на лорд Фреди, което ми бяха показали по време на дегустацията семейство Гордън. Тя пресичаше моравата сама, затова се отправих да я пресрещна.