— А Емили знае това, защото откакто започна да продава грънците си на нас чрез Рони, двете станаха приятелки и си споделят всичко една на друга. Виж нещата от нейната гледна точка. Ако ти позволи да се върнеш при нея, Рони вероятно ще спре да одобрява грънците й за миниатюризиране. Това е риск, който съм сигурен, че Емили няма да поеме. Дали сме на Рони пълна свобода на действие, както на теб навремето.

— Емили никога не би поставила кариерата над личния си живот.

— Но ти го направи. Може би тя се е научила от теб. Във всеки случай, дори и без онзи Хнат, защо й е на Емили да се връща при теб? Тя има много успешна кариера, известна е из цялата планета и печели кожа след кожа… Искаш ли да чуеш истината? Тя получава всеки мъж, който си пожелае. По всяко време. Емили не се нуждае от теб, Барни. Погледни истината в очите. А и какво не ти достига с Рони? Честно казано, не бих имал нищо против…

— Мисля, че ти си Палмър Елдрич — каза Барни.

— Аз? — потупа се по гърдите Лео. — Барни, аз убих Елдрич. Ето защо ми построиха този паметник.

Говореше тихо и спокойно, но лицето му беше почервеняло.

— Случайно да имам стоманени зъби? Или изкуствена ръка? И очите ми…

Барни тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Лео.

— Знам — каза Барни, докато отваряше вратата, — че ако поговоря с Емили поне за няколко минути…

— Не, няма да успееш, приятелче — каза Лео и поклати решително глава.

Докато стоеше в коридора и чакаше асансьора, Барни си помисли: „Може би това наистина беше Лео. И може би всичко е истина.

Така че няма да се справя без помощта на Палмър Елдрич.

Ан беше права. Трябваше да й дам половината доза, а после да опитаме заедно. Ан, Палмър… това е едно и също, всичко това е той, творецът. Ето кой и какво е той — властелинът на тези светове. Ние, останалите, просто ги населяваме и когато той пожелае, също може да живее в тях. Той може да дръпне завесите, да се появи и да насочи действието в посоката, в която пожелае. Дори да стане който и да е от нас. Даже всички нас, ако пожелае. Той е безсмъртен, извън времето и извън всички останали измерения… той може да се появи дори в някой свят, в който е умрял.

Палмър Елдрич е тръгнал към Проксима като човек, а се е върнал като бог.“

Докато продължаваше да чака асансьора, Барни Майерсън изрече на глас:

— Палмър Елдрич, помогни ми. Върни ми съпругата.

Той се огледа. Наоколо нямаше никой, който да го чуе.

Асансьорът пристигна. Вратите се плъзнаха встрани. Вътре стояха четирима мъже и две жени.

И всеки от тях беше Палмър Елдрич. Както мъжете, така и жените. Изкуствени ръце, стоманени зъби… Бели коси и изпити лица с празни Дженсънови очи.

Почти едновременно, но не напълно, сякаш се съревноваваха кой пръв ще изрече думите, шестимата се обадиха:

— Ти няма да можеш да се върнеш оттук в своя собствен свят, Майерсън. Този път отиде твърде далече, взе прекалено голяма свръхдоза. Предупредих те, когато ми отмъкна наркотика в „Чикън Покс Проспектс“.

— Не можеш ли да ми помогнеш? — попита Барни. — Трябва да си я върна обратно.

— Ти не разбираш — казаха шестте копия на Палмър Елдрич, едновременно клатейки глави. Това беше същият жест, който току-що беше направил Лео, същото решително „не“. — Както ти казахме, тъй като това е твоето бъдеще, ти вече съществуваш в него. Значи тук няма място за теб. Толкова е логично. На кого трябва да върна Емили? На теб? Или на истинския Барни Майерсън, който до този момент живееше нормално живота си тук? Не си мисли, че той не се е опитал да си върне Емили. Нали не мислиш — очевидно не го мислиш, — че той не положи усилия след развода й с Хнат? Направих за него всичко, каквото можах преди няколко месеца, след като изпратиха Хнат на Марс. Хнат се съпротивляваше през цялото време. Лично аз не го виня, тъй като това беше мръсен номер, организиран от Лео, разбира се. Освен това, я се погледни. — Шестте копия на Палмър Елдрич махнаха презрително с ръце. — Ти си фантом, както се изрази Лео. Аз буквално мога да виждам през теб. Мога да ти кажа какво си и като използвам по-точна терминология. Ти си призрак.

Шестимата говореха спокойно, без никакви емоции. Барни ги гледаше и те също го гледаха равнодушно, без да помръднат.

— Опитай да изградиш живота си на тази основа — казаха шестте копия на Елдрич. — И така, ти получи обещаното от свети Павел, за което бърбореше Ан Хоторн. Вече не си пленник на телесната си обвивка, на това място ти се сдоби с ефирно тяло. Какво ще кажеш за това, Майерсън?

Тонът им беше подигравателен, но шестте лица изразяваха съчувствие. Съчувствие се виждаше и в странните, прорязани механични очи.

— Ти не можеш да умреш. Няма нужда да ядеш, да пиеш и дори да дишаш… Ако пожелаеш, можеш да минаваш през стени, през всякакви материални обекти. С течение на времето ще се научиш как да го правиш. Очевидно по пътя си към Дамаск свети Павел е имал видение, свързано с това явление. И това не е всичко — има още много неща. Както виждаш, аз клоня към нещо, на което може да симпатизират и ранните християни, и неохристияните, които представлява Ан. Това обяснява много работи.

— А как стоят нещата с теб, Елдрич? — попита Барни. — Ти си мъртъв, нали преди две години Лео те е убил?

„И аз знам — помисли си той, — че ти страдаш също като мен. Защото някъде по пътя ти същото се е случило и с теб. Взел си свръхдоза Чю-Зет и сега не си в състояние да се върнеш в своето време и в своя свят.“

— Този паметник е пълно недоразумение — отвърнаха шестте копия на Елдрич тихо, като шумящ сред далечните хълмове вятър. — Един от моите кораби участваше в битка с един от корабите на Лео, някъде край Венера. Аз бях на борда на нашия, или поне така се предполагаше, а Лео беше на борда на неговия. Двамата с него току-що бяхме участвали в конференция заедно с Хепбърн-Гилбърт на Венера и по обратния път към Тера Лео се възползва от възможността да нападне нашия кораб. Затова и беше построен паметникът — благодарение на силния политически натиск, който оказа Лео, използвайки икономическото си положение. По този начин успя да влезе в историческите книги веднъж завинаги.

Откъм коридора дойдоха двама души: добре облечен млад мъж тип администратор и момиче, което вероятно беше неговата секретарка. Те се вгледаха с любопитство в Барни и в шестте създания в асансьора.

Хората вече не бяха Палмър Елдрич. Промяната се осъществи пред очите на Барни. Почти веднага те станаха шестима обикновени мъже и жени. Абсолютно различни.

Барни се отдалечи от асансьора. Известно време крачи по коридора, после се спусна по стълбите на приземния етаж, където беше сложено информационното табло на „П. П. Макети“. Той намери на него собственото си име и номера на стаята. Каква ирония — сега заемаше поста, който неотдавна се бе опитал да получи от Лео. Беше записан като главен моден консултант, явно превъзхождайки по ранг останалите. Значи и в това отношение можеше просто да изчака…

Несъмнено Лео беше успял да го измъкне от Марс. Да го спаси от света на землянките. А това означаваше много.

Планираният съдебен процес — или нещо, подобно на него — беше завършил успешно. По-точно, щеше да завърши. Вероятно скоро.

Мъглата от халюцинациите, създавани от Палмър Елдрич, ловецът на човешки души, имаше огромен ефект, но не беше съвършена. Така че ако беше спрял да взима Чю-Зет след първата доза…

Може би наркотикът е бил в Ан съвсем умишлено. Именно това го бе накарало да поеме Чю-Зет отново, много скоро след първия сеанс. Ако случаят бе такъв, то нейните протести са били престорени, тя е искала той да й вземе дозата и като плъх в лабиринт, да побегне към източника на светлина. Манипулиран от Палмър Елдрич по всеки инч от пътя.

И нямаше път назад.